По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
— Някои вечери, когато биваше в изключително добра форма, Сиймор се връщаше у дома окуцял. Честна дума ви казвам! Шарлота не го настъпваше лекичко, а просто го газеше с крак. Но той не се сърдеше. Сиймор обичаше да го настъпват по краката. И обичаше палавите момиченца.
— Интересно, много интересно — каза мисис Силзбърн. — Но аз никога не съм подозирала дори, че тя е участвала в предаванията.
— Всъщност Сиймор я вкара в радиото — обясних аз. — Баща й е остеопат, живееха в нашия блок на Ривърсайд. — Отново сложих ръце на облегалката на стола и се опрях с цялата си тежест на нея, отчасти, за да се укрепя, отчасти, за да заема поза на стар мечтател. Звукът на собствения ми глас ми беше изключително приятен. — Един ден играехме на топка… Интересно ли ви е да чуете всичко това?
— Да! — каза мисис Силзбърн.
— Един ден след училище ние със Сиймор играхме с топка на стената на блока и изведнъж някой — после се оказа, че това е била Шарлота — започна да ни замеря със стъклени топчета от дванайсетия етаж. Така се запознахме с нея. Още същата седмица я заведохме в радиото. Дори не знаехме, че може да пее. Просто ни хареса нейният хубав нюйоркски говор.
Мисис Силзбърн се засмя с онзи звънлив смях, който е смърт за всеки чувствителен разказвач, бил той трезвен или пиян. Очевидно тя само чакаше да завърша, за да зададе на лейтенанта въпроса, на който толкова държеше.
— Кажете, на кого ви прилича? — попита го тя настойчиво. — Особено в очите и устата. За кого ви напомня?
Лейтенантът погледна първо нея, после снимката.
— Искате да кажете на тази снимка, като дете? Или каквато я знаем сега от филмите? Кое имате предвид?
— Ами, как да ви кажа, и двете. Но особено каквато е тук, на тази снимка.
Лейтенантът се вглеждаше отблизо в снимката малко разгневен, както ми се стори, сякаш в никакъв случай не можеше да се помири с това, че мисис Силзбърн — една жена, при това невоенна — го принуждаваше да разглежда някаква си там снимка.
— На Мюриъл — отсече той. — На тази снимка ми прилича на Мюриъл. И косата, и всичко.
— Именно! — каза мисис Силзбърн. Тя се обърна към мен и повтори: — Именно! Вие познавате ли Мюриъл? Искам да кажа, виждали ли сте я с тази очарователна прическа, така с пристегнати коси…
— Днес видях Мюриъл за първи път — отвърнах аз.
— Тогава просто повярвайте на това, което ви казвам. — И мисис Силзбърн почука изразително снимката с показалец. — Това момиченце би могло да бъде двойница на Мюриъл в тези години. Приличат си като две капки вода.
Уискито ме хващаше все повече и повече и аз не можех да възприема напълно тази информация, а още по-малко да предвидя докъде би могла да ни доведе тя. Върнах се при масичката — май се стараех да вървя съвсем по права линия — и пак започнах да бъркам коктейла. Чичото на бащата на булката се опита да привлече вниманието ми, като приветства моето завръщане, но аз бях толкова погълнат от твърдението, че Мюриъл прилича на Шарлота, че не отвърнах на поздрава му. Освен това главата ми вече се мотаеше. Идеше ми да седна на пода и така да бъркам коктейла, но се сдържах.
След една-две минути, когато започнах да наливам чашите, мисис Силзбърн се обърна към мен с нов въпрос. Той долетя почти като музика до ухото ми — с такъв мелодичен глас го произнесе.
— Ще бъде ли неприлично, ако ви попитам за случая, за който спомена мисис Бъруик? Нали разбирате, става дума за онези девет шева. Може би брат ви случайно я е блъснал или как?
Оставих каната, която ми се стори необикновено тежка и неудобна, и погледнах мисис Силзбърн. Интересно, въпреки че главата ми, се мотаеше, далечните предмети не мътнееха пред очите ми. Мисис Силзбърн поне, която седеше в средата на стаята, се отделяше натрапчиво, като във фокус, от всичко наоколо.
— Коя е тази мисис Бъруик? — попитах аз.
— Жена ми — отвърна лейтенантът малко рязко. Той ме погледна така, като че ли представляваше комисия от един човек, на която е възложено да провери защо наливам коктейла толкова бавно.
— О, да, разбира се — казах аз.
— Кажете, случайно ли стана това? — настоя мисис Силзбърн. — Нали не го е направил нарочно.
— Глупости, мисис Силзбърн.
— Моля? — подхвърли студено тя.
— Извинете. Не ми обръщайте внимание. Аз съм малко пиян. Глътнах доста голямо количество преди пет минути в кухнята…
Тук млъкнах изведнъж и се обърнах рязко. Бях дочул познати тежки стъпки по непостлания коридор. Те се носеха към нас застрашително, много бързо и след миг… в стаята нахълта придворната.