По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
Облякох пак куртката и тъкмо когато излизах с подноса с каната и чашите, над главата ми светна въображаема електрическа крушка — така карикатуристите показват, че в главата на даден герой е пробляснала някаква много мъдра мисъл. Оставих подноса на пода, върнах се до шкафчето с напитките и извадих начената бутилка уиски. Взех чаша и без много да му мисля си налях най-малко четири пръста уиски. После хвърлих бърз критичен поглед на чашата и като същински герой от каубойски филм я гаврътнах на един дъх. Нека си призная, че и сега потръпвам при спомена за този миг. Вярно, че бях само на двадесет и три години и постъпих тъй, както би постъпило при подобни обстоятелства всяко просто двадесет и три годишно здравеняче. Но не това е важното. Работата е там, че аз не съм пияч. Две-три глътки уиски са достатъчни, за да ми призлее или да почна да търся еретици сред присъстващите. А случвало се е от една чашка да ставам труп.
Но този ден беше — най-меко казано — необикновен и помня, че когато взех подноса и тръгнах да излизам от кухнята, в мен не настъпи обичайната при такива случаи метаморфоза. Струва ми се, че стомахът на въпросния субект започна да развива необикновено висока температура, но нищо повече.
Когато влязох с подноса в дневната, не забелязах някаква особена промяна сред гостите освен радостния факт, че чичото на бащата на булката се беше присъединил към тях. Той беше потънал в дълбокото старо кресло на моя покоен булдог. Тънките му крачета бяха кръстосани, косата пригладена, мазното петно на ревера все така биеше на очи и — о, чудо на чудесата! — пурата му гореше. Поздравихме се с него по-горещо от всякога, сякаш тези периодични раздели ни се струваха прекалено дълги и нетърпими.
Лейтенантът все още стоеше пред библиотеката. Прелистваше някаква книга, очевидно изцяло погълнат от нея. (И досега не зная каква беше тази книга). Мисис Силзбърн, вече с напълно свеж вид, гримирана отново плътно, седеше чак на другия край на дивана, далеч от чичото на бащата на булката и разгръщаше едно списание.
— О, чудесно! — възкликна тя с тон, предназначен за приеми, при вида на подноса, който тъкмо слагах на масичката. Тя ми се усмихна любезно.
— Сложих съвсем мъничко джин — слъгах аз, разбърквайки коктейла в каната.
— Тук е тъй приятно и прохладно сега — каза мисис Силзбърн. — Между другото, може ли да попитам нещо? — Тя остави списанието, стана, заобиколи дивана и отиде до бюрото. Протегна ръка и докосна с пръст една от снимките на стената. — Кое е това очарователно дете?
Климатичната инсталация, работеща сега гладко и равномерно, и новият грим бяха оказали своето въздействие — тя вече не приличаше на измъчено, плахо дете, какъвто вид имаше под палещото слънце пред кафенето на Седемдесет и девета улица. Сега разговаряше с мен с онова сдържано изящество, което й беше присъщо в началото, когато аз скочих в колата и тя ме попита дали не съм Дики Бриганза.
Престанах да бъркам коктейла и се приближих до нея. Тя сочеше с лакирания си нокът едно момиченце в груповата снимка на децата, участвали през 1929 година в програмата „Какво умно дете“. На снимката бяхме седем деца, насядали около кръглата маса, с микрофон пред всяко.
— В живота си не съм виждала по-очарователно дете — каза мисис Силзбърн. — Знаете ли на кого прилича малко, особено в очите и устата?
В този момент уискито — не цялото, но един пръст, да речем — започна да ме хваща и аз едва не отговорих: „На Дики Бриганза“, но се усетих навреме и благоприличието надделя. Кимнах и назовах името на онази киноактриса, за която спомена в колата придворната във връзка с деветте хирургически шева.
Мисис Силзбърн ме погледна втрещена.
— Нима и тя е участвала в тези предавания.
— Да, около две години. Но да, разбира се. Само че под истинското си име — Шарлота Мейхю.
Сега и лейтенантът стоеше зад мен отдясно и гледаше снимката. Като чу театралния псевдоним на Шарлота, той се откъсна от библиотеката и дойде да я види на снимката.
— Не знаех, че като дете е излизала пред радиото — каза мисис Силзбърн. — Съвсем не знаех. Още от малка ли беше така талантлива?
— Не, беше само голяма палавница. Но пееше не по-лошо, отколкото сега. И ни беше чудесна морална подкрепа. Винаги сядаше до брат ми Сиймор пред масата с микрофоните и щом й харесваше някоя негова реплика, настъпваше го по крака. Един вид ръкостискане, само че с крак.
Докато давах този кратък отчет, бях се опрял на облегалката на стола пред бюрото. Изведнъж ръцете ми се изплъзнаха от облегалката — както понякога на човек му се изплъзва лакътят, когато се е облегнал на маса или на бар. За миг изгубих равновесие, но нито мисис Силзбърн, нито лейтенантът забелязаха нещо. Скръстих ръце на гърди.