Последният мохикан

— Макар че сивокосият има висок глас и дълга ръка, Лисицата нито ще го чуе, нито ще го усети в гората.

— А какво ще кажат мохоките? Те ще ушият на Магуа фуста и ще го оставят в селото при жените, защото вече не ще може да му се повери мъжка работа.

— Лисицата знае пътя за големите езера и ще може да намери костите на прадедите си — отговори невъзмутимият бързоходец.

— Стига толкова, Магуа — каза Хейуърд, — нима не сме приятели? Защо трябва да си разменяме горчиви думи? Мънроу ти е обещал да те възнагради, когато изпълниш поръчката му, а награда ще получиш и от мене. Сега отмори изтощените си крака и отвори торбичката си да се нахраниш. Имаме на разположение още няколко минути, нека не ги прахосваме в приказки като жени, които се разправят. Когато девойките си починат, ще продължим.

— Бледоликите стават роби на жените си — промърмори индианецът на своя собствен език — и когато те искат да ядат, воините трябва да оставят томахавката, за да изпълнят желанието на мързеливките.

— Какво казваш, Лисицо?

— Хитрият казва, че е съгласен.

След това индианецът прикова очи в откритото лице на Хейуърд, но като срещна погледа му, бързо извърна очи встрани, а после седна преднамерено на земята и почна да се храни с това, което му беше останало от предишното ядене, оглеждайки се бавно и предпазливо наоколо.

— Ха така — продължи Хейуърд, — сутринта Лисицата ще е бодър и с остро зрение, за да намери пътеката. — Той спря, тъй като от съседните храсти се чу пращене на съчки и шумолене на листа, но в миг се съвзе и продължи: — Трябва да тръгнем преди изгрев, иначе Монкалм може да отреже пътя ни към крепостта.

Ръката на Магуа се спусна от устата към бедрото и при все че очите му бяха приковани към земята, главата му бе извърната встрани, ноздрите — разширени, а ушите му изглеждаха по-изправени от обикновено и му придаваха вид на статуя, представляваща напрегнато внимание.

Хейуърд, който наблюдаваше движенията му с бдително око, измъкна нехайно единия си крак от стремето и простря ръка към мечата кожа, която покриваше кобурите. Всичките му усилия да определи зорко наблюдаваната от индианеца точка останаха напразни, тъй като очите на червенокожия не спираха нито за миг на даден предмет, а при това изглеждаха съвсем неподвижни. Докато той се двоумеше какво да прави, Лисицата се вдигна внимателно на крака, и то такабавно и предпазливо, че не направи никакъв шум. Хейуърд почувствува, че сега вече му се налага да действува. Като прехвърли крак над седлото, той слезе от коня с намерение да се приближи и сграбчи коварния си спътник, разчитайки по-нататък на мъжеството си. А за да предотврати всяка излишна тревога, продължи да си дава спокоен и приятелски вид.

— Хитрата лисица не яде — каза той, като употреби прозвището, което бе разбрал, че е най-ласкателно за суетата на индианеца. — Царевицата му изглежда суха. Чакай да потърся, може да намеря нещо между моите провизии, което да е по-вкусно.

Магуа подаде кожената си торбичка, за да се възползува от предложението на майора. Ръцете им се допряха, но той не прояви никакво стеснение и не отслаби напрегнатото си внимание. Ала когато усети пръстите на младия човек да пълзят леко по собствената му гола ръка, той го удари по лакътя и като нададе пронизителен крясък, хукна напред и с един скок се мушна в отсрещния гъсталак. В следния миг от храста се появи фигурата на Чингачгук. Бойната му украса го правеше да прилича на привидение. Той прекоси бързо пътеката и се спусна да го преследва. После се чу крясъкът на Ункас; гората внезапно светна, а след това се чу силният гърмеж на пушката на ловеца.