Последният мохикан

— Кои сте вие? — запита разузнавачът, като метна небрежно пушка на лявото си рамо. Той държеше десния си показалец върху спусъка, но гледаше да не придаде заплашителен вид на това свое действие. — Кой иде тук, сред зверовете и опасностите на горския пущинак?

— Вярващи и приятели на закона и краля — отвърна този, който яздеше начело, — хора, които от Изгрев слънце пътуват без храна в сянката на тази гора и които са много изморени от пътуването си.

— Значи, изгубили сте се — прекъсна го ловецът — и сте разбрали колко безпомощен е човек, когато не знае накъде да свие: надясно или наляво.

— Точно така; дори и сукалчетата не са тъй зависими от тези, които се грижат за тях, както сме ние, които сме толкова по-големи и за които може да се каже, че сме възрастни по ръст, но не и по знания. Знаете ли къде се намира кралското управление, наречено Уилиам Хенри?

— Ха! Ха! — извика разузнавачът, като се изсмя, обаче в миг спря и изрази по-тихо веселието си, за да не го чуят случайно дебнещите врагове. — Толкова сте далеч от пътя, колкото е далече хрътката от елена, когато между тях се намира езерото Хорикън! Гледай ти! Уилиам Хенри ли? Ако сте приятели на краля и имате някаква работа с армията, най-добре ще е да тръгнете надолу по течението на реката, докато стигнете укреплението Едуард и се обърнете към Уеб, който се бави там, вместо да се впусне в дефилетата и изгони дръзкия французин през Чамплейн обратно в неговата бърлога.

Преди чужденецът да отговори на това неочаквано предложение, друг ездач изскочи иззад храстите и спря коня си пред своя спътник.

— Тогава на какво разстояние се намираме от форт Едуард? — запита вторият конник. — Вие ни съветвате да отидем на мястото, което напуснахме тази сутрин, а нашата цел е да стигнем горния край на езерото.

— Изглежда, че преди да изгубите посоката си, вие сте изгубили зрението си, тъй като пътят е широк десетина ярда — колкото всяко шосе, което води към Лондон, или дори булеварда пред двореца на самия крал.

— Няма да спорим върху превъзходствата на този път — отвърна с усмивка Хейуърд (читателят навярно е разбрал, че това беше той). — Засега е достатъчно да заявим, че се доверихме на един индиански водач да ни преведе по една по-близка макар и по-тясна пътечка, и че той, изглежда, е сбъркал пътя. С други думи, не знаем къде се намираме.

— Индианец да се загуби в гората! — каза разузнавачът, като поклати недоверчиво глава. — И то когато слънцето изгаря върховете на дърветата и ручеите са пълноводни; когато мъхът под всяка срещната от него бука ще му покаже къде ще се появи през нощта северната звезда! Горите са пълни с еленови пътеки, които водят към реките и солената пръст — места, познати на всички. Пък и всички гъски не са още отлетели към водите на Канада! Чудно е, че един индианец е могъл да се загуби между езерото Хорикън и завоя на реката! Мохок ли е той?