Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Да, учителю, бъдете спокоен, ще я попитам.
— Докато чакам — каза ученият с дълбока въздишка, — този път пак не успях с моя еликсир и ще ми трябват три пъти по петнадесет дни, за да постигна това, което успях до днес, вие добре знаете това. Погрижете се за това, Ашарат. Вие ще загубите не по-малко, отколкото аз в деня на моята смърт… Но какъв е този шум? Колата движи ли се?
— Не, учителю, това е гръмотевицата.
— Гръмотевицата?
— Да, тя едва не ни уби преди малко, така както сме всички, и особено мен. Вярно е, че бях облечен в коприна, но това нищо не ми гарантира.
— Ето значи — каза старецът, удряйки върху своето коляно, което отекна като куха кост — на какво ме излагат вашите детинщини, Ашарат: да умра от гръм, да бъда убит като глупак от един електрически пламък, който, ако имам време, бих вкарал в моята пещ, за да заври съдът ми. Сякаш не ми стига да бъда изложен на всички злополуки, предизвикани от хорското нехайство и лошотия, та трябва да ме излагате и на тези, които идват от небето, тези, които по-лесно се предотвратяват.
— Простете, учителю, но вие още не сте ми обяснили…
— Как? Нима не съм ви разкрил моята система от възгледи или идеите, които ме ръководят по моя път. Когато открия моя еликсир, аз ще ви ги доразясня, но в момента, разбирате, нямам време за това.
— Значи вие вярвате, че гръмотевицата може да бъде овладяна?
— Не само може да бъде овладяна, но и направлявана в желаната посока. Един ден, когато моята втора петдесетгодишнина отмине, когато ще ми остава само да завърша спокойно третата, аз ще поставя на гръмотевицата стоманена юзда и ще я направлявам така лесно, както вие — Джерид! Докато чакам, накарайте да сложат похлупак на комина ми, Ашарат, умолявам ви.
— Ще го направя, бъдете спокоен.
— О, Боже мой, ако бях така сигурен, че ще намеря моя еликсир, както съм сигурен, че мога да направя диамант…
— Значи сте съвсем сигурен, учителю?
— Погледнете, или по-скоро вижте.
— Къде?
— Там, вдясно от вас, в малкия стъклен съд, точно където сте.
Пътникът сграбчи алчно посочения съд. Това бе малка купа от изключително фин кристал, а цялото дъно бе покрито с почти невидим прилепнал към стените на съда, прах.
— Диамантен прах! — извика младият човек.
— Несъмнено диамантен прах, а в средата? Вижте по-добре.
— Да, да! Диамант с размерите на просено зърно.
— Големината не означава нищо. Ние ще успеем да съберем целия този прах, да направим от просеното зърно конопено, от конопеното — грахово. Но, за Бога, скъпи ми Ашарат, в замяна на това ми обвързване с вас сложете похлупак на моя комин и намерете добър водач за каретата ви, така че водата да не пада в комина.
— Да, да, бъдете спокоен.
— Пак, пак с вашето вечно „бъдете спокоен“, иде ми да крещя. Младост, луда младост, самонадеяна младост! — се провикна той със задгробен смях, показвайки беззъбата си уста, което сякаш накара очите му да хлътнат още по-дълбоко.
— Учителю — рече Ашарат, — огънят ви гасне, съдът изстива. И тъй, какво има в този съд?
— Погледнете вътре.
Младият човек се подчини, отвори съда и откри вътре късче стъкло, колкото малък лешник.
— Диамант! — извика той.
И веднага след това:
— Да, но без петна, незавършен, без стойност.
— Защото огънят изгасна, Ашарат, защото нямаше похлупак на комина, чувате ли?
— Е, хайде, простете ми, учителю — каза младият човек, оглеждайки диаманта, който ту проблясваше, ту оставаше тъмен. — Хайде, простете ми и хапнете малко, за да се подкрепите.
— Няма нужда, изпих моята лъжица с еликсир преди два часа.
— Грешите, учителю, беше шест часът сутринта, когато я изпихте.
— Така ли? Но тогава колко е часът сега?
— Близо два и половина следобед.
— Исусе! — се провикна ученият, като сключи ръце. — Още един отминал, пропилян, изгубен ден. Значи дните са намалели! Те нямат вече двадесет и четири часа!
— Ако не желаете да ядете, поне дремнете за миг.
— Виждате ли, Ашарат, когато заспивам — каза старецът с нежен глас, — винаги ме е страх това да не е във вечността. Ще дойдете да ме събудите, нали? Не ми обещавайте, закълнете се!
— Заклевам се, учителю.
В този момент на пътя се чу нещо подобно на конски галоп. Този шум бе последван от вик, който издаваше едновременно безпокойство и удивление.
— Но какво е това? — извика пътникът, отваряйки бързо вратата и изскачайки на пътя, без да използва стъпалото.
3.
Лоренца Феличиани
Ето какво се бе случило вън от колата, докато пътникът и ученият разговаряха в нея. Както казахме, при гърма, който бе повалил предните коне и бе накарал задните да се изправят, жената в кабриолета бе припаднала. За момент тя остана безчувствена, после лека-полека, тъй като страхът бе единствената причина за припадъка й, тя дойде на себе си.