Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Отворете фенера — каза пътникът.

Жилбер се подчини.

— Дръжте шапката си над двете ми ръце.

Жилбер отново се подчини. Той видимо следеше приготовленията с голямо вълнение. Не познаваше друго средство за запалване на огън освен огнивото. Пътникът измъкна от джоба си сребърен калъф, а от калъфа — кибритена клечка; после, отворил долната част на калъфа, той я пъхна в нещо като запалителна паста, защото клечката се възпламени веднага с леко пращене. Това стана толкова внезапно и неочаквано, че Жилбер потрепери.

— Сега, когато имаме светлина, бихте ли ме водили? — попита пътникът.

— Елате, господине — каза Жилбер.

И младият човек тръгна напред, докато неговият спътник водеше коня, уловил го за юздата, и го принуждаваше да върви напред. Впрочем времето беше станало по-поносимо, дъждът почти беше спрял, бурята се отдалечаваше с тътен. Пътникът пръв почувства нужда да поднови разговора:

— Вие като че ли добре познавате този барон Дьо Таверне, приятелю? — каза той.

— Да, господине, то се знае, защото съм при него от своето раждане.

— Той може би е ваш роднина?

— Не, господине.

— Ваш настойник?

— Не.

— Ваш господар?

При думата господар младият човек потрепери и ярка светлина обагри иначе бледите му бузи.

— Аз не съм прислужник, господине — каза той.

— Но в края на краищата — поде пътникът — трябва да сте някакъв.

— Аз съм син на стар наемен полски работник при барона. Майка ми е била дойка на госпожица Андре.

— Разбирам, вие сте в къщата като млечен брат на тази млада особа, защото, предполагам, че дъщерята на барона е млада.

— Тя е на шестнадесет години, господине.

Както видяхме, Жилбер не отговори на един от двата въпроса. Този, който го засягаше лично. Пътникът сякаш помисли същото като нас, но въпреки това отправи въпросите си в друга посока.

— По каква случайност бяхте на пътя в такова време като това — попита той.

— Аз не бях на пътя, господине, бях под една скала край пътя.

— И какво правехте под тази скала?

— Четях.

— Четяхте?

— Да.

— И какво четяхте?

— „Общественият договор“ на господин Жан-Жак Русо.

Пътникът погледна младежа с известно учудване.

— Взели сте книгата от библиотеката на барона ли? — попита той.

— Не, господине, купил съм я.

— Откъде? В Бар-льо-Дюк?

— Не, господине, от минаващ амбулантен търговец. От известно време в местността минават много търговци с хубави книги.

— Кой ви каза, че „Общественият договор“ е хубава книга?

— Разбрах това, докато я четях, господине.

— А чели ли сте лоши, та да можете да установите разлика?

— Да.

— И какво наричате лоши книги?

— Ами „Канапето“, „Танзай и Неадарне“34 и други подобни книги.

— Къде, по дяволите, сте намерили тези книги?

— В библиотеката на барона.

— Голям благородник? Знаете ли чрез кого ги получават?

— О, чрез херцог Дьо Ришельо.

— Как! Старият маршал?