Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— Идеята ми хрумна, когато посетих в болницата Ричард Далтон и той ми спомена за състоянието на майор Ланкастър — обясни племенницата й. — Всичко е разумно. Сестрата на майор Ланкастър ще бъде обезпечена, а аз изпълних условията в завещанието на баща си. Когато предложих това споразумение, Ричард не беше шокиран, нито пък майор… моят съпруг.
Очите на леля Лора заблестяха от гняв.
— Има хора, които живеят с години пред прага на смъртта. Разбира се, за тях нещата изглеждат по-различно, отколкото биха изглеждали в очите на обществото!
Джослин стисна устни.
— Затова ли си загрижена? Какво ще кажат другите? Мислех си, че си над тези неща. Освен това съвременното висше общество доста ще се позабавлява, когато историята се разчуе. Ще се посмеят и ще решат, че съм постъпила правилно.
По страните на Лора бяха избили червени петна, но гласът й бе спокоен.
— Не мога да отрека, че ме интересува какво ще кажат хората. Семейство Кендъл и без това преживя достатъчно скандали.
При споменаването на миналото Джослин пребледня, но леля й безмилостно продължи:
— Но това, което всъщност ме притеснява, е че ти използваш смъртта на един прекрасен човек за собствените си егоистични цели. Защо не го обсъди с мен?
Джослин се опита да запази спокойствие, но страхът, че леля й ще я презре, взе връх.
— Но ти не искаше да знаеш какво смятам да направя! — изкрещя тя тъй силно, че гласът й за миг пресекна. — Моля те, лельо Лора, не ми се сърди. Нямаше да се омъжа за него, ако знаех, че това толкова ще те разстрои. Идеята ми хрумна ненадейно. Майор Ланкастър прие с готовност предложението ми, а след това беше твърде късно, за да се откажа. Помислих, че и двамата ще имаме изгода. Моля те… опитай се да ме разбереш.
Лейди Лора въздъхна, а гневът й премина в разочарование.
— Може би импулсивната ти постъпка нямаше да ме разстрои толкова, ако беше използвала някой непознат, а не мъж, когото познавам и уважавам. Дейвид не заслужава да бъде използван така… лекомислено.
— Може би си права — прошепна младата жена, измъчена от неодобрението на леля си. — Но вече е сторено и не може да се промени.
Лейди Лора се изправи.
— Сутринта заминавам за Кенингтън. Трябва да подготвя къщата за завръщането на Андрю от Континента. — В обикновено мекия й тон прозвуча остра нотка. — Сега, тъй като си омъжена жена, повече не се нуждаеш от компаньонка.
— Предполагам, че не — Джослин сведе поглед към кейка, който бе натрошила.
Леля й се спря до вратата.
— Ще се върна след около две седмици. Несъмнено дотогава гневът ми ще се е поуталожил. — И тя излезе, все пак подавайки тази маслинова клонка.
Трепереща, Джослин се отпусна в креслото. Денят и без това бе труден, а сега бе настроила срещу себе си най-скъпата си приятелка — жената, която й бе като майка. Видя постъпката си през очите на леля си и се почувства безкрайно засрамена. Отново, както често й се случваше, бе сгрешила.
Е, вече нищо не можеше да се направи. Не й оставаше друго, освен да легне върху това легло, което си бе постлала.
Докато обмисляше какво би могло да я разсее, си спомни, че семейство Паркингтън тази вечер дава малък, неофициален прием. Повечето от гостите щяха да бъдат добре познати на Джослин и това бе едно от онези събирания, които тя харесваше.
Безсмислено бе да прекара вечерта сама, питайки се колко скоро ще стане вдовица.
Събирането в дома на Паркингтън бе в ограничен кръг, тъй като по-голямата част от светското общество вече бе напуснало Лондон, заминавайки за именията си в провинцията. Въпреки очакванията си обаче, Джослин се почувства неспокойна и отегчена от разговорите, които й се сториха незначителни и дребнави в сравнение с грубата и жестока действителност във военната болница.
После се появи един закъснял гост и тя рязко пое дъх, разпознавайки Рафаел Уитборн, херцог Кандоувър. Почувства се по-добре само като го погледна. Не се дължеше на красивата му външност, макар че това бе неоспорима истина. Онова, което неустоимо я теглеше към този мъж, бе увереността й, че си подхождат.
Докато разговаряше с останалите гости, Джослин наблюдаваше придвижването на Кандоувър из балната зала. Беше достатъчно умна, за да не се изпречва сама на пътя му. Като красив ерген, притежаващ богатство, което надхвърляше мечтите и на най-алчните неомъжени госпожици, той непрекъснато бе преследван от жените, което го бе направило циник. Джослин обаче притежаваше титла и собствено богатство, така че не се нуждаеше от неговите. Двамата бяха напълно подходящи един за друг. Ако успееше да го спечели, то това щеше да бъде благодарение на взаимно и искрено привличане.