Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Тя се усмихна плахо. Искаше й се и да можеше да бъде спокойна и уверена като него.
— Ще започваме ли?
По-късно Джослин така и не успя да си припомни ясно всички подробности, свързани с венчалната церемония. В паметта й се бяха съхранили само откъслечни моменти като: „Ти, Дейвид Едуард, взимаш ли за жена застаналата до теб…“
— Да. — Макар и не много силен, гласът му прозвуча ясно и уверено.
— А ти, Джослин Елинор…
— Да. — Отговорът й бе произнесен едва-едва, дори тя самата не успя да го чуе.
Следващите фрази на пастора достигаха до нея като в мъгла, докато думите: „Докато смъртта ни раздели“ не изскочиха от устните й. Това бракосъчетание бе грешно, защото смъртта бе надвиснала над тази церемония, обикновено най-радостното събитие за всички хора.
Върна се рязко в настоящето, когато Дейвид пое ръката й и внимателно постави на пръста й златния пръстен, който преди това му подаде Ричард.
— С този пръстен се венчавам за теб, с моето тяло се свързвам с теб навеки и ти дарявам всичките си земна блага.
В очите му се долавяха иронични искрици, сякаш двамата се радваха на някаква обща шега. А може би точно това правеха в момента.
Пасторът завърши словото си, като наблегна на последните, решителни думи:
— С което ви обявявам за съпруг и съпруга.
Дейвид развълнувано стисна дланта й, а тя се приведе, за да го целуне. Устните му бяха изненадващо топли.
Едва сдържайки сълзите си, Джослин вдигна глава.
— Благодаря ти, мое скъпо момиче — меко произнесе той.
— Благодаря ти, съпруже мой — отвърна тя.
Искаше й се да каже още много, да сподели с него, че никога няма да забрави краткото им запознанство, но точно в този съкровен за нея миг я сепна непознат и напрегнат женски глас, долетял от прага на стаята:
— Какво става тук, за Бога?
Джослин трепна, сякаш бе заловена в кражба. Една смръщена млада жена се бе появила в очертанията на вратата, опряла стиснатите си юмруци на кръста. Онемелите присъстващи стреснато проследиха как новодошлата се приближи до леглото. Погледът й трескаво се вторачваше ту в Дейвид, ту в Джослин, която успя да забележи, че гневните й очи бяха учудващо ясно зелени, по-пронизващи дори от тези на майор Ланкастър.
С мрачен хумор Джослин осъзна, че току-що бе пристигнала зълва й, която очевидно не бе очарована от неочакваната гледка. Сали Ланкастър се оказа дребничко, слабо и жилаво създание, почти безнадеждно плоско, с черна коса, стегната в строг кок. Безрадостната й сива рокля беше затворена до врата, а по лицето й бе изписан израз на открито неодобрение. Обаче очите й бяха красиви, макар че в момента от тях изхвърчаха гневни искри.
— Вие трябва да сте госпожица Ланкастър. Аз съм лейди Джослин Кендъл. Или по-скоро лейди Джослин Ланкастър. Както без съмнение сте се досетили, ние с вашия брат току-що се венчахме.
— Дейвид! — извика новодошлата жена, не смееща да повярва на ушите си.
Той протегна ръка към нейната.
— Сали, не се притеснявай! Всичко е наред. По-късно ще ти обясня.
Може би благодарение на братското ръкостискане или на спокойното изражение на лицето му, Сали започна да се успокоява и дори се огледа наоколо. Сега вече не напомняше на демон на отмъщението, а само на изтощена жена, малко по-възрастна от самата Джослин, с нотка на отчаяние в погледа си.
Джослин се обърна към лакея си:
— Морган, моля те, погрижи се за шампанското.
Хю бръкна в кошницата, извади бутилката и чашите. Напълни ги с пенливата течност и ги поднесе на присъстващите, с което веднага се стопи напрежението, надвиснало в стаята. Дори Сали прие предложената й чаша, макар че все още напомняше на бомба, готова да експлодира.
Джослин осъзна, че сега бе моментът за сватбения тост, но при тези обстоятелства би било гротескно да покани някого да пожелае дълги години живот и здраве на младоженците. За щастие капитан Далтон влезе в ролята си на кум, надигна чаша за двамата младоженци, но замря за миг, като че ли се съмняваше дали няма да се разклатят патериците му.
— За Джослин и Дейвид. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че сте родени един за друг.
Само Джослин и Дейвид разбраха горчивата ирония на тази наздравица.
След като гостите отпиха от чашите си, Дейвид отново вдигна своята за следващия тост, като го произнесе отчетливо, въпреки отпадналия си глас: