Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Посрещна ни един влекач с доктори. Прегледаха ме, снимки правеха, акъл си даваха един друг, на края се произнесоха — тоя другар трябва да го вземем с нас… Имаха пишеща машинка и диагнозата и рецептите пишеха на нея. „Аз съм асистент на професор Бърнар“ — рече единият.
Вземаха ме, мами, не ми дадоха ни хляб, ни вода. Туриха ме в една стая с много часовници … Имаше н скулптура на Исус Христос, знаеш го. И в операционната имаше, само че голям Христос.
Де боли, де не боли — търпя. Дойдоха, мами, туриха ми ръкавици и чорапи найлонови и ми взеха дрехите. Качиха ме на количка, едно такова ми е състоянието — ни ти да си жив, ни аз да съм умрял… Дойдоха пет-шест души, всичко маскирано, знаеш ли кой е Бърнар? Колкото ти, толкоз и аз … Единият взе да ме потупва. Рече — ми на руски: „Аз ще те оперирам.“ Изглеждаше слаб, така … да е бил като тебе — трийсет и осем, ни горе — ни долу. Тумор ми вадиха от корема — шест часа и петдесет минути операция! Страшно беше, мами, преди да ме упоят! Гледам аз разпятието, ама и друго гледам; тенджери сребърни врят, а вътре ножове разни. И всичко там ври, ври… Упоиха ме и вече не помня, сетне се намерих в креват…
На двайсет и осми декември ме оперира Бърнар и нашите вестници писаха. На двайсети февруари ме изписаха — всичко четиридесет и седем дни.
След операцията дойдоха от кораба. Капитан Ташев ми донесе сокове и цигари и плака. Не бях виждал капитан да реве, но тогава видях. Казал да ми опишат багажа и да го дадат на жената във Варна.
Като ме изписаха, ме взе същият този кораб „Васил Друмев“ — отиваше във Виетнам. Изкарах още девет месеца на път — началството решило, че много пара ще струва билета ми за самолет… И стана, мами, рейсът ми двайсет и три месеца и двайсет и три дни.
В Бургас на всички дойдоха майките, бащите, жените. Викам си: „Мойта дали ще дойде?“ Дойде, горката!... Поотпочинах си, минаха двайсет и пет дни и с „Васил Априлов“ пак тръгнах за Виетнам. Десет пъти съм ходил дотам … А има хора, които не са свивали наляво от Гибралтар … Правят, струват — уреждат се. Инспекторите от „Кадри“ се зъбят на такива като мене… Сега пак извадих късмет! … Казаха ми: „Руско, на близка линия те пращаме, до Куба.“ А то взеха, че отклониха кораба и ето пак — за Хайфон. Станах жител на Виетнам…
Бай Руско задряма и не се доизказа. Допуших цигарата и когато се надигнах, той се стресна и рече:
— Обаче не! Вече не! Като се върнем, ще ида при секретарката Дарина. Дарина ще ме пусне при Йонков. Йонков ще рече от вратата: „Барба, какво ще пийш?“ „Другарю главен директор, каквото налейш.“ После ще вдигне белия телефон, ще завърти на „Кадри“ и … бай ти Руско ще тръгне към Западна Европа…
Първата вечер, когато излязохме в Кейптаун, бе късно за визита при професор Бърнар. Градът — безлюден. Профучаваха коли, колкото да засилят още повече самотата си. Беше краят на април и тукашната зима започваше. Денем ставаше горещо, нощем — доста студено. След седеммесечното скитане по океаните вървяхме по улиците като телета. Все пак зяпахме витрините със сувенири от реквизита на африканските племена — разбира се, имитация! На края се качихме в един двуетажен автобус: горе — за черни, долу — за бели, и слязохме на пристанището.
На другия ден взехме такси и тръгнахме за професор Бърнар. Шофьорът, човек на средна възраст, риж и с булдогска муцуна, ни изгледа с презрение, но не каза нищо.
Прекосихме града, изкачихме се на високия хълм и долу засиня океанът, белнаха се десетките кораби, пръснати в залива. Таксито спря — пристигнахме. Пред главния вход на клиниката „Гроте шур“ бяха наредени полицаи, а до тях — десетина фоторепортери с телеобективи, камери, скъпи фотоапарати. Те всички стояха чинно. Насреща се белееха трите модерни корпуса на клиниката…
Шофьорът слезе, разтъпка се около колата, разговаря с един репортер и се върна: — Съжалявам, господа!…
Докато пътувахме обратно, той ни каза, че тази сутрин, със специален самолет пристигнала Жаклин Кенеди-Онасис — на едно кафе и между другото да си премери кръвното налягане при професор доктор Кристиян Бърнар. Репортерите вече два часа чакали Жаки да излезе, за да я щракнат…
Стоим на трета палуба — аз, капитан Младенов, механика Георгиев, вторият помощник капитан Джери, чакаме да се покаже на хоризонта остров Суматра. На долната площадка също са се събрали няколко души, но не се виждат кои са. Водят изискан разговор. Чува се въздишка и глас след въздишката:
— Тя превъзхождаше жена ми поне пет пъти!…
Георгиев ме поглежда, пристъпва и се навежда над леера: