Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Беше назад и сравнително вляво от нас. Данните за зараждането му имахме, но тия данни донякъде са условни — никой не може да прогнозира точно какъв характер ще придобие депресията и как ще се развие. Струва ми се, че капитанът подцени обстановката.
През нощта на двайсет и първи декември вятърът придоби особена сила и особен рев. Атмосферното налягане падна на седемстотин и трийсет ми-лиметра. За още половин час, падна на седемстотин и двадесет. Това значеше, че силата на тропическия циклон е огромна.
В полунощ боцманът и дърводелецът на кораба дойдоха да ме извикат — капитанът заповядал да отида на мостика. Тримата се хванахме за ръце и пълзешком се придвижваме по палубата…
Вятърът се усили тъй, че нищо друго не се чуваше, освен ревът му. От ниското налягане ми заглъхнаха ушите. Имах чувството, че мостикът, както е разперен, всеки момент ще се откъсне от кораба и заедно с нас ще изчезне в океана.
На мостика бяхме капитанът, аз, помощниците и рулевият. По едно време рулевият падна на колене и прошепна: „Подкосиха ми се краката.“ После каза, че видял една вълна — стояла над комина на кораба…
Всичко показваше, че сме в центъра, в „окото“ на циклона. Вятърът рязко падна. Тук вълните не бяха като валове, а като купи — наричат се сейши.
Рулевият е видял такава вълна в момент, когато корабът се е наклонил. Сейшите достигат до осемнадесет метра…
Наоколо бе пълен мрак и бяла вода, но като влязохме в „окото“ на циклона, отведнъж се проясни и се видя луната — жълта и едра като набрал цирей…
В цялата тази история най-характерното е шумът. Питаха ме след това за този шум, не можех с нищо да го оприлича. След време гледах в интерклуба в Новоросийск филм за космонавта Герман Титов. Когато изстрелваха ракетата, се сепнах — този грохот бе същият, както тогава в океана…
Затишието трая около двадесет и пет минути. Стори ми се, че машината не работи. Обадих се по телефона, никой не отговаря. Помислих, че всички са загинали и изпратих рулевия да види.
В машината бяха вторият механик, третият и един моторист. Нещо станало с моториста, третият механик паднал и се наранил тежко, а вторият се вкопчил в пулта и регулирал оборотите — при пропадането на носа се оголва винтът и има опасност да се откъсне от вала…
Променихме курса.
Сега вятърът бе пулсиращ, после изведнъж нещо се сгромоляса върху кораба. Знаех, че няма да е по-силно от първия път и щом веднъж корабът е издържал, ще издържи и сега.
Бурята постепенно почна да отслабва — откакто излязохме от „окото“ на циклона, бяха минали осем часа.
Наш кораб — не помня името му, се намираше в този район, встрани от нас. Радистът ни се свързал с него, казал му, че при нас положението е критично и в този момент спира да предава. Установяват отново връзка и радистът оттатък пита какво е станало. „Паднах от стола“ — отговорил нашият.
В радиостанцията столът е специален, със странични облегалки. За да падне, значи, вълната е била много голяма. След това вятърът откъсва и отнася нашите антени. Връзката се прекъсва. Радист ни беше Веселин Крайчев.
Радистът на другия кораб веднага се свързва с Варна Радио, казва: така и така, имах връзка с „Атлас“, който е в района на циклона, но вече нямам. Нещо е станало, „Атлас“ мълчи.
Веднага почват да ни викат от Варна, да слушат, но напразно: няколко дни не можехме да излезем на палубата и да оправим антените.
Защо, според мен, издържахме? Корабът е построен с големи изисквания от шведите, народ с морски традиции. Корпусът му е подсилен с нитове. И второ — японците, народ също с морски традиции, ни натовариха отлично. В Констанца, когато отворихме хамбарите, товарът не беше мръднал…
„Атлас“ е първият наш кораб, попаднал в „окото“ на циклона и пресякъл разрушителния му радиус на действие. Дано да е последният. Две седмици след това пръстите ми бяха свити и не можех да ги изправя — това е дето съм се държал…
Щом свърши всичко, отидох в каютата си. Отварям вратата и какво да видя? Хаос. Все едно, че в нея са влизали погромаджии, всичко изпотрошено и във вода… До този момент се владеех, но като видях тази картинка, седнах на прага и не помня колко време е минало. Какво да правиш, станах и почнах да подреждам.
Порази ме и още нещо: в началото на бурята на кораба прелитаха и кацаха морски птици. Черни птици бяха, с изпочупени криле. Кацаха и нахлуваха по стълбището на мостика. Толкова много бяха, че не можехме да минаваме, пазехме се да не ги настъпим. Стана ми страшно — щом и птиците няма къде да избягат, какво оставаше за нас, хората…
Бяхме изпили уискито, мълчахме. Младенов се надвеси над масата, каза тихо: