Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Имаше кратко колебание. После Бил Хънт каза:
— Кажи на Мел да се обади. Май се паникьосахме малко повече тоя път.
— Ще ти се обади — обеща Сам.
— И още нещо, Сам. Ти нали разбираш в какво положение съм. Никого не съм искал да обидя.
— Знам, че не си, Бил — каза великодушно Сам. — Твърде добре те познавам и знам, че не си. Ето затова почувствах, че трябва да ти кажа истината.
— Благодарен съм ти.
— Какво ще кажеш да обядваме другата седмица?
— С удоволствие. Ще ти се обадя в понеделник.
Казаха си дочуване и затвориха.
Сам се чувстваше като изцеден. Джак Нолан беше обратен като арабско писмо. Някой е трябвало да го разкара преди много време, но сега бъдещето на Сам зависеше изцяло от такива маниаци. Да управляваш студия беше като да ходиш по въже над Ниагарския водопад във виелица. „Трябва да си луд, за да се занимаваш с това.“ мислеше Сам. Вдигна прекия телефон. След миг говореше с Мел Фос.
— „Завоевателите“ остава в програмата.
— Какво? — гласът на Фос изведнъж се изпълни с недоверие.
— Точно така. Искам да проведеш един бърз разговор с Джак Нолан. Кажи му, че ако още веднъж кривне от пътя, аз лично ще го изхвърля от този град, а после ще го пратя обратно на Файър Айланд! Кажи му, че говоря сериозно. Ако му се прииска да смуче нещо, да пробва банан.
Сам трясна слушалката. Облегна се на стола и се замисли. Забрави да каже на Фос за промените, които импровизира пред Бил Хънт. Трябваше да открие автор, който да напише уестърн със заглавие „Ларидоу“.
Вратата се отвори с гръм и Люсил се появи, пребледняла.
— Може ли веднага да слезете до Десета площадка? Някой я е подпалил.
8
Тоби Темпъл се опита пет-шест пъти да стигне до Сам Уинтърс, но така и не успя да прескочи оная кучка, секретарката. Накрая се отказа. Обиколи безуспешно нощните клубове и студията. Следващата година вече работеше каквото падне, за да се издържа. Продаваше имоти, застраховки и козметика. Вън от това играеше в разни забутани барове, но така и не успя да влезе в някоя студия.
— Имаш грешен подход към нещата — каза му един приятел. — Накарай ги те да дойдат при теб.
— И как да стане това? — попита Тоби иронично.
— Запиши се в „Актърс Уест“.
— В театрално училище?
— Това не е само училище. Те изнасят представления и всички студии ги следят.
В „Актърс Уест“ се носеше дъх на професионализъм. Тоби го усети в мига, в който прекрачи вратата. На стената висяха портрети на випускниците на училището. Тоби разпозна доста известни имена. Русото момиче на рецепцията каза:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да. Аз съм Тоби Темпъл. Искам да се запиша.
— Имате ли някакъв опит като актьор?
— Всъщност, не — каза Тоби. — Но аз…
Тя поклати глава.
— Съжалявам, но госпожа Танър не изпитва хора без професионален опит.
Тоби я изгледа.
— Вие майтап ли си правите с мен?
— Не. Такива са нашите принципи. Тя никога…
— Нямам това предвид — каза Тоби. — Вие явно не знаете с кого говорите?
Русата го погледна и каза:
— Не.
Тоби бавно изпусна въздух.
— Боже, Леланд Хейуърд бе прав. Ако работиш в Англия, Холивуд дори не знае, че съществуваш — погледна я още веднъж и се усмихна. — Пошегувах се. Мислех, че ме познавате.
Служителката изглеждаше смутена. Очевидно не знаеше на кое да вярва.
— Значи сте работили професионално, така ли?
Тоби се засмя.
— Бих казал, да.
Блондинката извади формуляр.
— Какви роли сте играли и къде?
— Тук нищо — бързо отвърна Тоби. — През последните две години бях в Англия със собствен репертоар.
Момичето кимна.
— Добре. Отивам да кажа на госпожа Танър — след което изчезна в другата стая. След няколко минути се върна. — Госпожа Танър ще ви приеме. Успех.
Тоби намигна, пое дълбоко дъх и влезе в кабинета на госпожата.
Алис Танър беше тъмнокоса жена с привлекателно, аристократично лице. Изглеждаше в средата на трийсетте, около десет години по-възрастна от Тоби. Бе седнала зад бюрото, но това, което бе видно, загатваше страхотната й фигура. „Тук изглежда ще бъде чудно“ — реши той.
Тоби се усмихна победоносно и каза:
— Аз съм Тоби Темпъл.
Алис Танър се изправи и тръгна към него. Левият й крак бе стегнат в тежка метална протеза и тя накуцваше с тренираната въртелива походка на човек, живял дълго време по този начин.
„Полиомиелит“ — каза си Тоби. Не знаеше дали да говори за това или не.
— Значи искате да влезете в нашия курс?
— Много — отвърна Тоби.
— Мога ли да попитам защо?
Гласът му звучеше искрено.
— Защото навсякъде хората говорят за вашето училище, госпожо Танър, и за великолепните ви пиеси. Обзалагам се, че не подозирате каква репутация има това място.