Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
Тоби им изигра Питър Лори: „Видях момиченцето да си играе с това нещо в нейната стая и се развълнувах. Не знам какво ми стана. Не можах да се сдържа. Промъкнах се в стаята и опъвах все по-силно и по-силно, докато не скъсах ластика на топката й.“
Страхотен смях. Прииждаше на вълни.
Прехвърли се на Лаурел и Харди, когато някакво движение привлече погледа му. Клифтън Лоурънс излизаше от театъра.
Останалата вечер мина като в мъгла.
След края на представлението Алис Танър отиде при Тоби.
— Беше чудесен, скъпи! Аз…
Не можеше да понесе погледа й. Не можеше да понесе ничий поглед. Искаше да остане сам с нещастието си, насаме с болката, която го разкъсваше. Светът се срина около него. Беше получил шанса си и се бе провалил. Клифтън Лоурънс излезе на неговия номер, без да го изчака да свърши. Клифтън Лоурънс — човекът, който познаваше таланта, професионалистът, който работеше само с най-доброто. Ако той не бе открил нищо у Тоби… Почувства как стомахът му се обръща.
— Отивам да се поразходя — каза на Алис.
Вървеше надолу по улица „Вайн“, после по „Гауър“. Мина покрай „Кълъмбия Пикчърс“, покрай НКО и „Парамаунт“. Всички врати бяха заключени. Тръгна по булевард „Холивуд“ и погледна нагоре към огромния ухилен надпис: „ХОЛИВУДЛЕНД“. Нямаше никакъв холивудленд. Всичко това беше състояние на духа, лъжовен блян, примамил хиляди иначе нормални хора към безумния опит да станеш звезда. Думата Холивуд бе станала магнит от вълшебства, капан с примамка от чудни обещания за сбъднати мечти, песен на сирена. Съблазняваше хората, за да ги унищожи.
Тоби вървя по улиците цяла нощ, замислен какво да прави с живота си. Вярата в собствените му сили бе разбита, чувстваше се без път и опора. Никога не бе си представял, че ще прави нещо различно от това да забавлява хората. Другото беше тъпата, монотонна работа, която чакаше да го затвори до края на живота в клетката си. Господин Неизвестен. Никой никога не ще узнае кой е той. Мислеше за дългите мрачни години, за горчилката и самотата в хилядите гадни безименни градчета, за хората, които го аплодираха, смееха се и го обичаха. Тоби заплака. Плачеше за миналото и за бъдещето.
Плачеше, защото бе мъртъв.
На разсъмване се прибра в бялото бунгало, което делеше с Алис. Влезе в спалнята и погледна към спящата й фигура. Нали бе решил, че тя е магическата дума, отваряща портите към вълшебното царство. Но не и за него. Той си тръгваше. Не знаеше къде отива. Беше почти на двайсет и седем и нямаше бъдеще.
Легна изтощен на кушетката. Затвори очи, заслушан в звуците на пробуждащия се град. Сутрин всички градове звучат еднакво и той се сети за Детройт. За майка си. Тя стоеше в кухнята и му правеше ябълков пай. Усещаше тръпчивия женски мирис, примесен с аромата на ябълки в масло. Тя казваше: „Бог иска да станеш известен.“
Стоеше сам на огромна сцена, заслепен от прожекторите. Мъчеше се да си припомни репликите. Опита се да проговори, но гласът му изчезна. Разнесе се тътнещ шум и той успя да види през ослепителната светлина как зрителите стават от местата си и се спускат към сцената да го нападнат. Да го убият. Любовта им се бе превърнала в омраза. Обкръжаваха го, дърпаха го и скандираха: „Тоби! Тоби! Тоби!“
Изведнъж се събуди с пресъхнала от уплаха уста. Надвесена над него, Алис Танър го разтърсваше.
— Тоби! На телефона. Клифтън Лоурънс.
Офисът на Клифтън Лоурънс се намираше в елегантна малка постройка на „Бевърли Драйв“, право на юг от Уилшайър. Картини от френски импресионисти висяха върху богато украсената с резба ламперия. Пред тъмнозелената мраморна камина стояха няколко старинни стола и канапе, подредени около изкусно направена маса за чай. Тоби никога не бе виждал нещо подобно. Приятна, червенокоса секретарка поднесе чай.
— Как ще желаете чая, господин Темпъл?
Господин Темпъл!
— С една бучка захар, ако обичате.
— Ето, заповядайте — бърза усмивка и вече я нямаше. Тоби не подозираше, че чаят е специален сорт, доставен от „Фортнъм и Мейсън“, нито, че бе сервиран в порцелан „Айриш Балийк“, но усети чудесния му вкус. Всъщност в този кабинет всичко бе чудесно, а най-вече спретнатият дребен човек, седнал в креслото срещу него. Клифтън Лоурънс бе по-нисък, отколкото очакваше Тоби, но за сметка на това излъчваше авторитет и власт.
— Не мога да ви кажа колко съм благодарен за тази среща — каза Тоби. — Съжалявам, че ви подведох така…
Клифтън Лоурънс отметна назад глава и се засмя.
— Мен ли си подвел? Между другото вчера обядвах с Голдуин. Отидох да видя само дали талантът ти съответства на куража. Оказа се, че е така.