Непознат в огледалото
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознат в огледалото». Краткое содержание книги:
— Кажи му, че го чакам на закуска утре в осем. В зала „Поло“.
Телефонът в другата стая из звъня и Люсил го вдигна.
— Кабинетът на господин Уинтърс.
Непознат глас каза:
— Здравейте, големия там ли е?
— Кой се обажда, моля?
— Кажете му, че го търси едно старо другарче — Тоби Темпъл. Заедно служихме в армията. Каза ми, ако мина към Холивуд, да се обадя и аз се обаждам.
— Господин Уинтърс има среща. Да му кажа ли да ви се обади по-късно?
— Може — даде й телефонния си номер, а Люсил го изхвърли в коша за боклук. Номерът със старото другарче от армията беше твърде стар за нея.
Далас Бърк беше един от пионерите-режисьори в киноиндустрията, филмите му се прожектираха във всеки колеж, който има киноспециалност. Половин дузина от ранните му филми бяха обявени за класика и като че ли нямаше някой от тях, който да не е наречен брилянтен или новаторски. Бърк вече прехвърляше седемдесетте години и някога солидната му фигура се бе смалила дотам, че дрехите сякаш се ветрееха около него.
— Радвам се да те видя отново, Далас — каза Сам на влизащия възрастен мъж.
— Да, хубаво е, че се виждаме, момче.
Бърк посочи човека до себе си.
— Познаваш ли агента ми?
— Разбира се. Как си, Питър?
Тримата седнаха.
— Чух, че ще ми разправяш нещо — обърна се Сам към Далас Бърк.
— Това е нещо прекрасно — в гласа на стареца се прокрадваше вълнение.
— Умирам да го чуя, Далас — каза Сам. — Давай.
Далас Бърк се облегна и започна да говори.
— Кое вълнува най-много хора по света, момче? Любовта — така ли? Добре. Тук става дума за най-святата любов — на майката към детето.
Гласът му ставаше все по-силен, докато задълбаваше в историята.
— Значи, откриваме в Лонг Айланд с деветнайсетгодишно момиче, което работи като секретарка за едно богато семейство. Парите — от едно време. Отваря ни възможност за лъскаво минало, ясно ти е за какво говоря? Висшето общество — това, онова. Мъжът, за когото работи е женен за плоскогъза аристократка. Той харесва секретарката и тя — него, въпреки че е по-стар.
Сам слушаше с половин ухо и се чудеше какво е заглавието — „Задната улица“ или „Имитация на живот“. Не, че имаше значение, защото каквото и да беше, щеше да го купи. Бяха минали двайсет години откакто никой не беше дал на Далас Бърк да режисира нещо. Сам не винеше индустрията. Последните три филма на Бърк бяха скъпи, старомодни, на пълна загуба. Далас Бърк бе завинаги свършен като режисьор. Но беше човек, жив човек и някой трябваше да се грижи за него, защото не бе спестил нито цент. Предложиха му стая в Почивния дом на кинодейците, но той гордо отказа. „Не ми трябват шибаните ви подаяния! — изкрещя. — Говорите с човека, който направи Дъг Феърбанкс, направи Джак Баримор, Милтън Силс и Бил Фарнъм. Аз съм великан, бе, пигмейски кучи синове!“
И беше прав. Беше легенда, но дори легендите трябва да ядат.
Когато стана продуцент, Сам телефонира на един познат агент и му каза да доведе Дълас Бърк с идея за сценарий. Оттогава всяка година купуваше от Бърк неизползваеми истории за сума, достатъчна на стареца да живее. Дори от армията се погрижи този ангажимент да продължи.
— И сега виж, — продължаваше Далас Бърк — детето расте, без да познава майка си. Но майка й я следи. Накрая, когато дъщерята се омъжва за богатия доктор, правим голяма сватба. И знаеш ли къде е хватката? Слушай, велико е. Не пускат майката в църквата. Минава отзад, за да види как се омъжва собствената й дъщеря. Няма да остане сухо око в публиката. Е… това е. Какво ще кажеш?
Сам не беше познал. „Стела Далас“. Погледна агента, който извърна поглед и се зае смутено да изследва върха на скъпата си обувка.
— Велико — каза Сам. — Точно такъв филм търсехме.
Обърна се към агента.
— Питър, обади се в деловодството и направи договор. Ще им кажа да те чакат.
Агентът кимна.
— Кажи им да платят както се полага, иначе отивам в „Уорнър Брадърс“ — каза Далас Бърк. — Първо при теб минах, защото си приятел.
— Ще го оценя — отвърна Сам.
Изгледа двамата мъже, излизащи от кабинета. Строго погледнато, нямаше право да харчи парите на компанията за подобни сантиментални жестове, но от друга страна киноиндустрията дължеше нещо на хора като Далас Бърк. Без тях и такива като тях просто нямаше да има индустрия.
В осем на следващата сутрин Сам Уинтърс паркира до входа на хотел „Бевърли Хилс“. Няколко минути по-късно прекосяваше зала „Поло“ като усмихнато кимаше на приятели, познати и конкуренти. В тази зала се правеха повече сделки по закуски, обеди и вечери, отколкото във всички кабинети по всички студии, взети заедно. Мел Фос забеляза Сам и вдигна поглед.