Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Фостър го изгледа съсредоточено, след това се извърна и два пъти прекоси стаята със същите спокойни и отмерени крачки, с които беше влязъл. После изведнъж се приближи до Майкъл Ламборн, протегна му ръка и каза:
— Не ми се гневи, драги Майк! Аз исках само да проверя дали не си загубил някогашната си чудесна откровеност, която ония, дето ти завиждаха и те клеветяха, наричаха нагло безсрамие.
— Да я наричат, както щат — каза Майкъл Ламборн. — Длъжни сме да носим със себе си тази стока, където и да идем. По дяволите! Повярвай ми, човече, запасът ми от самоувереност беше твърде малък да подхвана търговия. Затова бях принуден да набавям още по тон-два наглост във всяко пристанище, в което спирах по време на моето житейско плаване, а за да освободя място в трюма, изхвърлях през борда остатъците от скромност и добросъвестност.
— Що се отнася до скромността и добросъвестността — язвително подхвърли Фостър, — бих казал, че ти отплува оттук наистина с много баласт. А кой е този кавалер, скъпи Майк? Разбойник и главорез като тебе ли?
— Моля, запознай се с мистър Тресилиан, заядливецо Фостър — отвърна Ламборн, представяйки спътника си на домакина в отговор на неговия въпрос. — Аз го познавам и уважавам, защото той е джентълмен с най-големи достойнства. Макар че не е от моето амплоа — поне доколкото ми е известно, — той цени и почита майсторите от нашата класа. Както обикновено се случва, един ден сигурно и той ще стане същият. Засега е само новак, новопокръстен и се вре в компанията на тарторите, както неопитният фехтовач ходи в школите на майсторите, за да погледа как боравят с рапирата учителите по фехтовка.
— Ако наистина е такъв — каза Фостър, — моля те, драги Майк, да дойдеш с мен в съседното помещение, защото онова, което имам да ти казвам, е само за твоето ухо. А вас, сър, през това време ви моля да ни почакате тук, в тази стая, без обаче да излизате от нея — в замъка има личности, които могат да се изплашат при вида на непознат човек.
Тресилиан се съгласи и двамата достойни приятели излязоха от залата, а той остана сам да чака завръщането им.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
На двама господари не слугувай!
Така твърдят, но вижте туй момче —
обича бог, на дявола помага,
молитви шепне, после върши зло
и на небето пак благодари!