Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Ей богу, Антъни, ти си луд — каза Ламборн. — Та ти обрисува по-скоро слугата-разводач на някоя пуританка, отколкото на придружника на честолюбив благородник. Човекът, който искаш да направиш от мен, трябва да носи в пояса си молитвеник вместо кинжал и мъжеството му да стига дотам, че само да придружава някоя величествена дама на проповед в църквата „Свети Антонлин“ и да се кара заради нея с някой еснаф, защото не й е направил път. Оня, който иска да влезе в двореца със свитата на един благородник, трябва да се държи съвсем другояче.
— Не се вълнувай, драги — успокои го Фостър. — Животът в Англия вече не е същият, който ти познаваш. Днес има хора, които дръзко преследват целта си, но вършат това в пълна тайна и никога няма да чуеш в речта им нито хвалба, нито проклятие, нито една неблагочестива дума.
— По-точно казано — отвърна Ламборн, — те са създали търговско съдружие, за да вършат дяволски дела, без да сложат на фирмата името на дявола. Така да бъде, аз по-скоро ще се постарая да им подражавам, отколкото да загубя твърдата почва под краката си в този нов свят, щом е станал така добродетелен, както ти казваш. Но кажи, Антъни, как е името на благородника, заради службата при когото трябва да се превърна в лицемер?
— Я го виж ти мистър Майкъл! — възкликна с мрачна усмивка Фостър. — Искаш да проникнеш в работите ми? А откъде си сигурен, че наистина има такова лице in rerum natura19 и дали през цялото време не съм се подигравал с теб?
— Подигравал си се с мен ли, тъпоумни глупако? — най-спокойно рече Ламборн. — Колкото и скрит да се мислиш, аз се наемам само за един ден да прозра през теб и през работите ти, както ти ги наричаш, като през замърсеното стъкло на стар оборски фенер.
В този момент разговорът им бе прекъснат от един вик, долетял от съседното помещение.
— Кълна се в светия абингдънски кръст — извика Антъни Фостър, забравил в страха си своя протестантизъм, — аз съм погубен!
С тия думи той се втурна към стаята, откъдето бе долетял викът, последван от Майкъл Ламборн. За да обясним обаче шума, който прекъсна техния разговор, необходимо е да се върнем малко назад в нашия разказ.
Вече казахме, че когато Ламборн и Фостър отидоха в библиотеката, те оставиха Тресилиан сам в старинната зала. Тъмните му очи ги изпратиха с презрение, част от което той отправи и към себе си заради това, че дори и само за миг се бе унижил дотам, да им стане близък познайник.
„Ето го обществото, Еми — говореше си той на себе си, — с което твоето жестоко лекомислие, твоята безразсъдна и незаслужена измама принудиха да се свърже онзи, на когото приятелите възлагаха някога съвсем други надежди и който днес се презира така, както утре ще го презират другите заради низостта, до която е паднал от любов към теб. Аз обаче няма да престана да те търся — теб, която някога беше обект на моята най-чиста, най-предана любов, макар отсега нататък да ми остава само едно — да те оплаквам. Аз ще те спася от твоя прелъстител и от тебе самата. Ще те върна на твоите родители и на бога. Не мога да накарам ярката звезда да засияе отново на небосклона, откъдето падна, но…“
Лек шум прекъсна мислите му. Той се обърна и в красивата, богато облечена дама, която в този момент влезе през страничната врата, веднага позна обекта на своите търсения. Първият му порив i беше да притули лицето си с качулката на плаща и да чака удобен момент, за да й се открие. Намерението му обаче се обърка от младата лейди — тя нямаше и осемнадесет години, — която радостно се втурна към него и като дръпна края на плаща му, весело каза:
— Скъпи приятелю, нима след като съм те чакала толкова дълго, идваш в моя дом само за да разиграваш този странен маскарад? Обвинен си в измяна на истинската любов и на нежната обич и трябва да се изправиш пред съда и да отговаряш с открито лице. И тъй, какво ще кажеш — признаваш ли се за виновен, или не?
— Уви, Еми! — промълви тихо и тъжно Тресилиан, като й позволи да махне плаща от лицето му. Неговият глас и лицето му, което тя внезапно видя пред себе си, заличиха като с магическа пръчка веселостта й. Тя с олюляване се отдръпна назад, пребледня като смъртник и закри лицето си с ръце. За миг Тресилиан също бе обзет от силно вълнение, но като си спомни, че трябва на всяка цена да се възползува от случая, който друг път можеше и да не му се представи, каза тихо:
— Не се страхувай от мене, Еми!
19
В света (лат.).