Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Кенилуърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Кенилуърт [bg]

Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:

„Хората, които природата е лишила от естетическо чувство и които разбират поезията посредством разсъдъка си, а не със сърцето и духа, въстават против историческите романи, като считат за незаконно обединяването на историческите събития с частните произшествия. Но нима в действителността историческите събития не се преплитат със съдбата на обикновения човек и, обратно — нима обикновеният човек не взема понякога участие в историческите събития?“
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
1 ... 13 14 15 16 17 18 19 20 21 ... 227
Перейти на страницу:

— Да допуснем, че вашите подозрения са основателни — отговори Тресилиан. — Вие обаче не проявихте доверие към мен, с което да ме предразположите съответно и аз да ви се доверя.

— Ако работата е само в това — каза Ламборн, — моите подбуди са съвсем очевидни. Докато имам това злато — той извади кесията си, подхвърли я във въздуха и ловко я хвана, — аз ще го карам да ми купува удоволствията. Свърши ли се, ще ми потрябва ново. И тъй — ако тази тайнствена лейди от замъка — красивата Линдабрида на Тони Паликлада — наистина е толкова възхитителна, колкото говорят хората, може да се очаква, че тя ще ми помогне да превърна златните си монети в сребърни. Ако пък и Тони е също такъв богат дебелак, както се носи слух, той, вярвам, ще стане за мен нещо като философски камък и ще превърне отново сребърните ми монетки в красиви златнички.

— Добър план наистина — каза Тресилиан. — Само че не виждам има ли изгледи да се осъществи.

— Разбира се, не днес или може би дори и утре — отвърна Ламборн. — Докато не поставя както трябва стръвта, няма и да се опитвам да ловя стария сом. От тази сутрин обаче знам за работите му малко повече, отколкото знаех снощи и така ще из-ползувам знанията си, та той да си помисли, че знам много повече. Бъдете сигурен, че ако не очаквах да получа удоволствие или облага — или и двете заедно, — нямаше изобщо да прекрача прага на този замък. Защото, уверявам ви, пътешествието крие доста опасности; щом обаче веднъж сме дошли, трябва да извлечем колкото се може повече полза.

Докато Ламборн изказваше тези мисли, двамата влязоха в голяма овощна градина, която обгръщаше замъка от двете страни. Оставените на произвол дървета бяха избуяли нагоре, бяха обрасли с мъх и както личеше, почти не раждаха плодове. Онези, които някога бяха расли привързани към решетка, сега се бяха върнали към естествения си растеж и бяха придобили някакъв гротесков вид, тъй като не бяха загубили напълно и придадената им насилствено първоначална форма. С изключение на няколко малки парчета земя, които бяха разкопани и засадени със зеленчук, по-голямата част от градината, оформена някога в цветни алеи и лехи, също беше оставена да запустее. Статуите, украсявали парка в дните на неговия блясък, бяха съборени от постаментите им и разбити на парчета: В същото жалко и разнебитено състояние беше и големият летен павилион с каменен фронтон, украсен с барелефи, които изобразяваха живота и делата на Самсон.

Двамата мъже бяха вече прекосили занемарената градина и бяха стигнали на няколко крачки от вратата на замъка, когато Ламборн замлъкна. Това бе добре дошло за Тресилиан, защото му спестяваше неудобството да отговори на искреното признание на своя спътник и да открие от своя страна чувствата и намеренията, които го бяха довели тук. Ламборн почука грубо и самоуверено на вратата, като подметна мимоходом, че дори вратата на местния затвор, която някога бил виждал, не била толкова яка като тази на замъка. Той повтори и потрети чукането, докато най-сетне се появи един стар слуга с мрачна физиономия, който, след като ги огледа внимателно през малкия квадратен отвор, запречен с желязна решетка, попита какво искат.

— Да поговоря с мистър Фостър начаса, по спешна държавна работа — бързо отговори Ламборн.

— Струва ми се, трудно ще докажете това — прошепна Тресилиан на спътника си, когато слугата отиде да занесе поръчението на господаря си.

— Ами — възрази авантюристът. — Че кой войник би се хвърлил в атака, ако се размисли кога и как ще трябва да отстъпи. Веднъж само да се вмъкнем вътре, после всичко ще тръгне като по вода.

След малко слугата се върна, внимателно изтегли резето и лоста и отвори вратата. Те преминаха под свода и се намериха в квадратен двор, ограден със сгради. Срещу свода имаше друга врата, която слугата отвори по същия начин, и ги въведе в зала с каменен под, обзаведена оскъдно с няколко старинни и груби мебели. Прозорците бяха високи и широки и почти достигаха до обшития с черен дъб таван. Тези, които гледаха към квадратния двор, се засенчваха от високите околни сгради и тъй като бяха пресечени от масивни каменни решетки и бяха плътно изрисувани с картини с религиозни сюжети и сцени от светото писание, почти не пропускаха светлина, а и малкото лъчи, които все пак успяваха да проникнат вътре, добиваха мрачния и тъжен оттенък на цветните стъкла.

Тресилиан и неговият спътник имаха достатъчно време да забележат всички тези подробности, защото трябваше доста да чакат появяването на сегашния господар на замъка. Макар че Тресилиан бе подготвен за среща с една зловеща и неприветлива личност, грозотата на Антъни Фостър надмина всичките му очаквания. Фостър беше среден на ръст, с яко телосложение, но толкова грубо и недодялано, че го правеше да изглежда като същински урод и придаваше на движенията му тромавостта и несръчността на куц човек, който в същото време е и левак. Косите му — известно е на всеки, че за стъкмяването на тази част от тоалета си хората от онова време, пък и днес, са проявявали най-голяма взискателност и грижа, — вместо да бъдат прилично сресани на букли или пък опънати назад, както се вижда от някои старинни гравюри и както се вчесват днешните благородни особи, се подаваха изпод кожената му шапка на сплъстени черни фитили, очевидно никога не видели гребен, и висяха в безпорядък над сбръчканото му чело и около едно крайно самобитно и неприветливо лице. Пронизващите му черни очи бяха потънали дълбоко под дебели рунтави вежди и най-често гледаха надолу, сякаш се срамуваха от израза си и искаха да го скрият от чужди хора. Понякога обаче — когато искаше да разгледа някого, — той внезапно ги вдигаше и се втренчваше в оня, с когото разговаряше, и тогава те разкриваха буйните му страсти и силата на ума, който бе в състояние да потиска и прикрива по своя воля поривите на дълбоко спотаените чувства. В пълна хармония с тези очи и с общия облик бяха и чертите на лицето му — неправилни и толкова ярки, че се запечатваха неизличимо в паметта на всеки, който веднъж ги е видял. Съдейки по външността му, Тресилиан все повече се убеждаваше, че стоящият пред него Антъни Фостър е последният човек, на когото можеш да натрапиш едно неочаквано и нежелано посещение. Фостър носеше жакет от червеникавокафява кожа, с каквито се обличаха по онова време по-богатите селяни; от дясната страна на кожения му пояс бе втъкнат дълъг нож или кинжал с дръжка, а от лявата — къса тежка сабя. Когато влезе в залата, той вдигна очи и впи изпитателен поглед в двамата посетители, после пак ги отпусна надолу сякаш за да отброява крачките си, докато бавно се придвижваше към средата на помещението, и каза с тих, сподавен глас:

1 ... 13 14 15 16 17 18 19 20 21 ... 227
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)