Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Кълна се в честта си, вуйчо — каза наконтеният кавалер, — снощи ти ми устрои една мокра вечер, но аз чувствувам, че след нея следва сухо утро. С удоволствие бих пийнал за твое здраве чашка сладко вино. Ха, моята красива братовчедка Сесили! Виж ти — когато заминавах, беше още в люлката, а сега те гледам в това кадифено елече, такова стройно момиче си станала, най-хубавото под английското слънчице. Ти трябва да познаваш своите приятели и роднини, Сесили! Ела тук да те целуна и да ти дам благословията си, дете.
— Я не се занимавай със Сесили, племеннико — намеси се Джайлс Гозлинг, — ами я остави на мира, за бога! Макар че твоята майка беше сестра на баща й, това съвсем няма да ви направи близки приятели.
— Защо, вуйчо — рече Ламборн, — да не смяташ, че съм безбожник, че да сторя зло на човек от рода си?
— Не става дума за зло, Майк — отговори вуйчото, — но съм свикнал с тебе винаги да бъда нащрек. Макар и да лъщиш като змия, когато сменя кожата си напролет, в моя рай ти няма да пропълзиш. Аз ще бдя зорко над своята Ева, Майк, затова се усмири. Ама как си се нагиздил, момко! Като те погледне човек и те сравни с мистър Тресилиан, с неговото тъмно пътно облекло, веднага ще си рече, че ти си истинският джентълмен, а той — помощник-слуга.
— Не е истина, вуйчо — възрази Ламборн, — никой няма да си рече това освен един-двама тукашни селяци, които изобщо от нищо не разбират. Но аз ще ти кажа и хич не ме интересува кой друг ще ме чуе, че у истинския благородник има нещо такова, което не успява да достигне оня, който не е роден и възпитан като такъв. Не знам каква е тайната, но макар и да мога да вляза в кръчмата със същата самоувереност, да ругая гръмко слугите и готвачите, да вдигна наздравица, да пусна някоя и друга звучна ругатня и да подхвърля златото си със същата свобода като всеки един от ония със звънтящите шпори и с белите пера, дето съм ги виждал много — да ме обесят, ако съм способен да направя всичко това със същото изящество, макар да съм се опитвал стотици пъти. Стопанинът ме настанява на долния край на масата и ми отрязва парче месо най-накрая, а готвачът ми подвиква: „Ида, ида, приятелю!“ без всякаква почит и уважение. Но, по дяволите, да не говорим за това, малко ме е грижа. Аз притежавам достатъчно благородство, за да изиграя една шега на Тони Паликлада, а туй ми стига засега.
— Значи, все още държите на намерението си да навестите своя стар познат? — обърна се Тресилиан към любителя на приключения.
— Да, сър — отвърна Ламборн. — Щом залогът е сложен, играта трябва да се играе докрай. Това е закон за всички комарджии в света. А вие, сър, ако не ми изменя паметта, след като снощи я потопих тъй дълбоко в бъчвата с вино, също взехте участие в облога, нали?
— Готов съм да ви придружа в опасното похождение, стига да бъдете така любезен да ми разрешите — каза Тресилиан. — Аз също оставих своята част от залога на нашия почтен стопанин.
— Да, остави я — подхвана Джайлс Гозлинг, — и то в такива красиви златни монети с образа на Хенри, каквито пръскат за вино само знатните господа. И тъй, желая ви успех в рискованото начинание, щом толкова горите от желание да отидете при Тони Фостър. Според мен обаче преди тръгването трябва да пийнете още по глътка, защото в замъка сигурно ще ви приемат доста сухо. А попаднете ли в опасност, не се хващайте за хладното оръжие, а ме повикайте мен — Джайлс Гозлинг, кмета на града. Аз ще успея все някак да се разбера с него, макар да се надува толкова.
Племенникът послушно последва съвета на вуйчо си и отпи още една солидна глътка от каната, заявявайки, че умът му е най-бистър, когато още от сутринта освежи главата си с глътка вино. След това те тръгнаха към обиталището на Антъни Фостър.
Селцето Къмнър е красиво разположено на хълма, а сред близкостоящия до него гъсто залесен, парк се издига обитаваният от Антъни Фостър старинен замък, чийто развалини са се запазили и до днес. По времето на нашия разказ паркът беше пълен с огромни дървета, най-вече със стари, могъщи дъбове, които простираха гигантските си клони над високата стена, обграждаща цялото имение. Това придаваше на замъка мрачен, усамотен, манастирски облик. В парка се влизаше през една старинна порта на външната стена, състояща се от две грамадни дъбови крила, плътно обковани с гвоздеи, като вратите на древен град.
— Ще трябва здравата Да се поизпотим — забеляза Майкъл Ламборн, оглеждайки портата, — ако подозрителността на стопанина не ни допусне вътре, което не е изключено, щом появяването на онова копринено чучело — търговеца на платове — край замъка го е обезпокоило тъй много. Впрочем не — добави той, след като бутна леко портата, която веднага се открехна, — вратата е гостоприемно отворена. Вече сме в забранената земя и освен пасивната съпротива на тежката дъбова врата с ръждясали панти срещу ни друго препятствие няма.