Предани [calibre 1.48.0]

– Ако млъкнеш, ще ти дам един час да асимилираш информацията. Ако не млъкнеш,

ще те фрасна, ще те изнеса и ще те разстрелям навън, така че няма да имаш

възможност да се осъзнаеш. Решавай, и то бързичко!

Да гледаш как един Ерудит обмисля нещо, е като да гледаш как работи часовников

механизъм. Колелцата се въртят, обръщат, наместват се, действат заедно, за да

изпълнят една обща задача. В този случай задачата му е да разбере защо трябва да

умре толкова скоро.

Кейлъб поглежда отворената зад гърба ми врата, хваща стола, на който седи, и го

запраща към мен. Краката на стола ме удрят лошо, това ме забавя малко, точно колкото

да му дам възможност да се измъкне в коридора.

Тръгвам по петите му. Ръцете ми горят от удара, но съм много по-бърз от него.

Блъскам го в гърба и той пада на лицето си. Опирам коляно в гърба му, издърпвам

китките му назад и ги завързвам с пластмасова лента. Той простенва, а когато го вдигам

на крака, от носа му тече кръв.

Погледът на Дреа среща моя, но само за части от секундата. После тя веднага

отвръща очи.

Повличам го по коридора, но не обратно към охраната, а към аварийния изход.

Тръгваме по тесните стълби надолу. Всяко ехо от стъпките ни застига и припокрива

предишното. Кух, глух дисонанс. Когато стигаме до аварийния изход, почуквам на вратата

и Зийк отваря с глуповата усмивка на лицето.

– Някакви неприятности с охраната?

– Не.

– Знаех си, че Дреа няма да е проблем. Обикновено нищо и никой не я интересува.

– Май доста често ѝ се е налагало да гледа на другата страна.

– Никак не се учудвам. Това ли е Прайър?

– Самият той.

– Защо кърви?

– Защото е идиот.

Зийк ми подава черно яке със символа на безкастовите, зашит на яката.

– Не знаех, че идиотизмът предизвиква спонтанно кръвотечение от носа.

Наметвам якето около раменете на Кейлъб и го закопчавам на гърдите. Не смее да ме

погледне.

– Може би е някакъв медицински феномен, който някой ден ще бъде проучен –

казвам. – Чисто ли е напред?

– Да, проверих. – Зийк вади пистолета си и ми го подава. – Внимавай, зареден е. Сега

няма да е зле да ме удариш, за да бъда по-убедителен, когато казвам на безкастовите,

че си ми го откраднал.

– Искаш да те ударя?

– Хайде, не се преструвай, че никога не ти се е искало. Направи го, Фор.

Обичам да удрям хората. Харесва ми експлозията на енергия и сила, и чувството, че

съм недосегаем, защото мога да наранявам други. Но мразя това в себе си, защото

точно тази част от мен е съвсем сбъркана.

Зийк обгръща тялото си с ръце, стяга се, за да поеме удара, а аз свивам юмрук.

– Хайде, направи го бързо, срамежлива теменужке – казва той.

Решавам да се прицеля в челюстта, защото се чупи трудно, но остават прилични

синини. Засилвам се и го удрям точно там, където съм решил. Зийк простенва и притисва

лицето си с ръце. Ръката ме заболява.