Конспирация за Короната

мата топло и приятно, отяждайки си и пиейки любимото си вино. Освен

това – Ейдриън се приближи още – снегът. Знаеш как го ненавиждаш.

– Добре, добре. Вземай екипировката. Среща на пътеката.

– Знаех си, че там някъде има сърце – усмихна се Ейдриън.

* * *

Навън нощта бе станала още по-студена. Хлъзгав скреж бе покрил

пътищата. Противно на мнението на Ейдриън, Ройс не мразеше снега.

Харесваше как покрива Долния квартал, обвивайки го в елегантна бяла

мантия. Но красотата си имаше цена; стъпките оставаха видими и рабо-

тата се усложняваше. Ейдриън бе прав: след тази нощ щяха да имат дос-

татъчно пари да прекарат целия сезон в спокоен зимен сън. С толкова

много злато можеха дори да започнат легален бизнес. Мислеше си за това

при всеки голям удар; заедно с Ейдриън го бяха обсъждали неведнъж.

Преди година искаха да отворят изба, но не им подхождаше. Това винаги

се оказваше проблем. Нито един от двамата не можеше да се сети за ле-

гална дейност, която да им допада.

Спря пред публичния дом в края на улица Капризна, срещу „Розата

и бодилът“. Домът бе голям почти колкото таверната. Гуен обмисляше

да свърже двете сгради, за да могат посетителите да се движат свободно, незастрашени от престъпни елементи и клюкари. Гуен ДеЛанси беше ге-

ний. Ройс никога не бе познавал друг като нея. Изключително умна и ин-

телигентна; най-искреният човек, когото познаваше. За него тя представ-

ляваше парадокс, невъзможна за разгадаване мистерия – тя бе честен чо-

век.

– Помислих си, че може да се отбиеш – каза Гуен, излизайки на пра-

га на дома и намятайки пелерина на раменете си. – Оглеждах се за теб

през вратата.

– Имаш добри очи. Повечето хора не ме виждат, когато вървя по тъм-

на улица.

– Значи си искал да бъдеш видян. Дошъл си да ме посетиш, нали?

– Просто исках да се убедя, че снощи си получила полагащото ти се

от парите.

Гуен се усмихна. Докато правеше това, крадецът забеляза колко кра-

сиво сияе косата й на лунна светлина.

– Ройс, знаеш, че не трябва да ми плащате. Бих ти дала всичко, как-

вото поискаш.

42

Майкъл Дж. Съливан

– Не – настоя той. – Използваме мястото ти като база. Опасно е; по-

лучаваш дял. Обсъждали сме го.

Тя пристъпи по-близо и взе ръката му. Докосването й бе успокоява-

що топло сред вледеняващия въздух.

– Също така не бих притежавала „Розата и бодилът“, ако не беше ти.

Дори може би сега нямаше да съм сред живите.

– Нямам представа за какво говори Нейно Благородие – Ройс се пок-

лони. – Мога да докажа, че дори не бях в града онази нощ.

Тя го гледаше със същата усмивка. Обожаваше да я вижда щастлива,

но сега блестящите й очи търсеха нещо и Ройс се отдръпна, пускайки ръ-

ката й.

– Слушай, Ейдриън и аз ще поемем онази задача. Трябва да го нап-

равим тази нощ, така че аз ще…

– Странен мъж си ти, Ройс Мелбърн. Понякога се чудя дали изобщо