Конспирация за Короната

още завързваше халата си.

– Благодаря на Марибор, че сте в безопасност. Страхувахме се и вас

да не е сполетяла същата съдба.

Олрик не намираше думи. Просто стоеше и гледаше тялото.

– Не се притеснявайте, Ваше Величество. Ще се погрижа за всичко.

Зная колко трудно трябва да е това за вас. Вие сте все още млад човек и…

– За какво говориш? – погледна го Олрик. – Да се погрижиш за как-

во? За какво ще имаш грижата?

– Няколко неща, Ваше Величество. Обезопасяването на замъка, раз-

следването какво се е случило, задържането на отговорните, приготовле-

нията за погребението и, разбира се, коронацията.

– Коронация?

– Вие вече сте крал, Ваше Величество. Ще трябва да уредим корона-

цията ви, но това, естествено, може да почака докато уредим всичко ос-

танало.

– Но аз си мислех… Уайлин ми каза, че убийците са заловени.

– Той е хванал двама от тях. Аз искам да се убедя, че няма и други.

– Какво ще им се случи? – погледна към неподвижната бащина фи-

гура. – Убийците, какво ще се случи с тях?

– Това зависи от вас, Ваше Величество. Съдбата им е във вашите ръ-

це, освен ако не предпочитате аз да се заема с това, тъй като може да се

окаже доста неприятно.

Олрик се обърна към него.

– Искам да умрат, вуйчо Пърси. Искам да страдат ужасно и сетне да

умрат.

– Разбира се, Ваше Величество, разбира се. Ще се погрижа за това.

* * *

50

Майкъл Дж. Съливан

Тъмниците на замъка Есендън лежаха два етажа под земята. Под-

почвена вода се процеждаше през пролуките в стените и навлажняваше

камъните. Между каменните блокове имаше гъбички и мухъл покриваше

вратите, столовете и кофите. Смрадта се смесваше с тази на разложение, а по коридорите ехтяха печалните писъци на обречените. Въпреки носе-

щите се из кръчмите в Медфорд слухове, тъмниците имаха ограничен ка-

пацитет. Излишно е да се казва, че стражите успяха да намерят място за

цареубийците. Разместиха затворници, за да осигурят на Ейдриън и Ройс

самостоятелна килия.

Новините за убийството на краля се разнесоха бързо и за първи път

от години затворниците разполагаха с вълнуваща тема на разговор.

– Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат – промърмори гро-

бовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашля-

ния и храчки.

– Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? – по-слаб и

по-млад глас зададе това питане. – Имам предвид, възможно е, нали?

Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.

– Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво

говори това за набожността му? – запита нов, по-горчив глас. – Изглежда

е искал твърде много от оня отгоре.

– Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха

мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, по-

не двама от тях. Един висок и един дребен.

– Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас