Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Тези, които знаеха за съществуването на жената, я наричаха Магдалена. Така се беше представила, когато пристигна в градчето седем години по-рано. Тогава никой не се усъмни в необикновеното й име. Дойде с малка група странници от Френска Канада, те продължиха нататък, а тя остана. Каза, че е вдовица и че иска да се установи в по-топъл климат, ако хората от Сейнт Андрю й позволят да се засели при тях.
Тогава ковачът предложи да преустрои старата си барака в малко спретнато жилище и добрите жени от градчето й помогнаха да се настани, като й дадоха покъщнината, която им се откъсна от сърцето: разбрицан стол, чайник, старо одеяло. Пратиха съпрузите си да й занесат дърва за огрев и подправки. Питаха я от какво ще се издържа — шиене, предене, тъкане може би… дали пък не е акушерка, лечителка… Тя просто се усмихна тъжно и увеси глава, сякаш каза: „Аз ли? Какви умения имам? Съпругът ми се отнасяше с мен като с порцеланова кукла. Как би могла да се справи в този свят бедна вдовица, която не умее нищо?“.
Порядъчните съпруги си тръгнаха озадачени, цъкайки с език и клатейки глава. Не знаеха какво да отговорят, освен че Бог ще се погрижи за всичките си деца, включително и за невинната жена, която си мислеше, че в този мизерен усамотен град може да намери безкрайна милост.
Оказа се, че не й се налага да зависи от милостта на другите. На прага й започна мистериозно да се появява храна, без да я е искала. Буца масло, чувал картофи, гърне мляко. На задната врата се трупаха дърва за огрев. И пари — тя беше от малцината в градчето, които притежаваха истински монети, и ги броеше в магазина, когато си поръчваше продукти. И то какви продукти! Бутилки джин, тютюн. Съседите забелязаха през единствения прозорец на къщичката, че фенерът й свети до късно. Дали не будуваше цяла нощ? Пиеше джин и пушеше тютюн?
Накрая я издаде дървосекач, един от онези, които работеха за Чарлз Сейнт Андрю и живееха с години далеч от съпругите си. Тези мъже можеха да подушат жени като Магдалена от другия край на града, дори през долината, ако вятърът духа към тях и са достатъчно отчаяни. Първо един, после втори, а накрая и всички останали намериха пътя към прага на Магдалена след залез-слънце. Дървосекачите не бяха единствените й клиенти: все пак те плащаха с монети, а не с яйца и шунка. Но чрез тях репутацията й се разнесе из целия град като мръсна вода от спукан дъждовен варел и предизвика гнева на благоверните съпруги. Магдалена не казваше и думичка. Нито докато слънцето все още грееше. Нито дори когато възмутените жени я обиждаха в лицето.
Подкрепени от пастора, те се обединиха, за да я изгонят от селището. Нейното присъствие беше първият признак за надигащата се греховност, от която се опитваха да избягат. Пастор Гилбърт отиде при Чарлз Сейнт Андрю, тъй като той бе работодател на дървосекачите — клиентите, от които всички можеха открито да се оплачат.
Колкото и да съчувстваше на пастора, Чарлз нямаше как да не отбележи, че услугите на Магдалена си имат и друга страна, която съгражданите му пренебрегват. Дървосекачите си имаха естествени нагони — с което свещеникът неохотно се съгласи — и бяха на толкова километри от законните си съпруги. Без услугите на Магдалена кой знае какво щеше да им хрумне. Всъщност тя правеше градчето по-безопасно за съпругите и дъщерите им.
Така между блудницата и праведните жени беше сключено крехко примирие, което изтрая седем дълги години. В болести и беди тя принасяше своята дан, колкото и това да не им харесваше: грижеше се за болни и умиращи, хранеше изгубени странници, пускаше монети в кутията за дарения в църквата, когато тайно влизаше в храма.
Нямаше как да не предположа, че сигурно копнее поне малко за женско приятелство, макар почтително да стоеше на разстояние и да не търсеше контакт с благоверните съпруги от градчето.
Истината за Магдалена беше пълна загадка за повечето деца. Ние виждахме, че майките ни избягват тази странна жена. По-малките вярваха, че е вещица или някакво свръхестествено същество. Спомням си дразнещите им викове, камъчетата, които хвърляха по нея. Но не и аз от най-крехка възраст знаех, че в нея има нещо привлекателно. Не би трябвало да я срещна. Майка ми не съдеше хората, но жени като нея не контактуваха с проститутки, дъщерите им — също. Въпреки това аз се запознах с Магдалена.