Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Случи се по време на дълга неделна проповед. Извиних се и се измъкнах под предлог, че искам да отида до тоалетната. Но вместо да се върна при баща ми на балкона, останах да се мотая навън в топлия прекрасен летен ден. Обикалях около хамбара на Тинки Талбът, за да разгледам новите прасенца — розови, с черни петна и тънка остра козина. Погалих ги по зурлите, заслушах се в тихото им грухтене.
Никога преди това не се бях приближавала толкова до тайнствената самотна къщичка. Когато се извърнах настрани към пътеката, видях Магдалена да седи на стол на малката веранда. Между зъбите си бе стиснала дълга почерняла лула. И тя се радваше на слънцето, увита в одеяло. Косата й беше скандално разпусната и се бе посипала по раменете й.
Онези части от тялото й, които не бяха покрити с одеялото, изглеждаха нежни и деликатни. Костите на ключицата й бяха като на птиче под прозрачната кожа. По лицето й нямаше пудра, само малко черен въглен в ъгълчетата на очите и съвсем леко червило по устните.
Не приличаше на другите жени от града. Това си личеше и по начина, по който бе седнала сама на слънце, наслаждаваше се на собствената си компания и не се чувстваше длъжна да се извинява, че мързелува. Усетих силно привличане, макар да ме плашеше. В нея имаше нещо палаво. Не ходеше на църковни служби, а просто се радваше на хубавата неделя, докато всички останали от градчето бяха в храма.
Тя вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето.
— Кой е там?
Решението беше изцяло мое. Можех да побягна обратно към църквата, но вместо това пристъпих плахо към нея.
— Не ме познавате, госпожо. Казвам се Ланор Макилврий.
— Макилврий.
Тя помисли върху името и остана доволна, че не й беше познато, което означаваше, че баща ми не е сред клиентите й.
— Не, скъпа, не мисля, ме съм имала удоволствието да се запозная с теб.
Усмихна се, когато направих реверанс.
— Казвам се Магдалена, но предполагам, че знаеш това, нали? Можеш да ме наричаш Магда.
Отблизо беше много красива. Стана, за да оправи одеялото си, и видях, че е все още по тънка нощница, привързана ниско на гърдите й с розова панделка.
В практичните домове, какъвто беше нашият, майките нямаха и една такава женствена дреха като тази на Магда. Бях поразена от красотата на жената и ефирната нощница. За първи път наистина завиждах на друг човек.
Тя забеляза, че зяпам облеклото й, и на лицето й се появи хитра усмивка.
— Изчакай ме за минута — каза тя и влезе в къщата.
Върна се и ми подаде розова кадифена панделка. Не можеш да си представиш какво богатство ми предлагаше; такива стоки бяха рядкост в изостаналия ни град, а глезотии като панделки почти не се намираха. Беше най-меката материя, която бях докосвала, като козина на малко зайче.
— Не мога да приема такъв подарък — казах, но на лицето ми пишеше, че искам да го взема.
— Глупости — изсмя се Магдалена. — Това е просто остатък от една рокля. Какво да го правя? — излъга. Видя с какво удоволствие поех панделката. — Задръж я. Настоявам.
— Но родителите ми ще питат откъде я имам…
— Кажи им, че си я намерила — предложи тя, макар и двете да знаехме, че не бих могла да го направя. Историята беше твърде невероятна. Но въпреки това не можех да се заставя да върна панделката на Магда. Тя остана доволна, когато юмрукът ми се сви около подаръка, и се усмихна, но не в знак на триумф, а по-скоро на солидарност.
— Много сте щедра, госпожо Магда — казах аз и отново направих реверанс. — Трябва да се връщам на службата, иначе баща ми ще се притесни, че нещо ми се е случило.
Тя вирна брадичка и погледна над прекрасния си нос към храма.
— Права си. Не бива да тревожиш родителите си. Надявам се, че пак ще ми гостуваш, госпожице Макилврий.
— Обещавам.
— Добре. А сега бягай.
Затичах надолу по пътеката, вдигнала пола, за да не обера с нея калта. Преди да завия зад ъгъла, погледнах през рамо към къщичката и видях, че Магда се е настанила обратно на стола, полюлява се доволно и се взира в гората.
Едва дочаках следващата неделя, за да се измъкна пак от службата и да отида при Магда. Бях скрила панделката в джоба на фустата си, където можех да бъркам от време на време и тайно да галя мекото кадифе. То ми напомняше за Магда. Тя, за разлика от майка ми и другите жени от градчето, изглеждаше достойна за възхищение сама по себе си.