Кралят на зимата

Тя взе решение и се приближи до мен.

— Дай ми лявата си ръка — каза тя.

Протегнах към нея лявата си ръка. Тя я взе в своята лява ръка. Дланите ни бяха обърнати нагоре. Нимю изрече някакво заклинание, в което чух имената на Камулос, Бога на войната, на Мауидан фаб Лир, Бога на морето, спасил Нимю, на Агрона, богинята на клането и на Златната Аранрод, Богинята на зората. Повечето от имената и думите обаче бяха непознати и изречени с хипнотизиращ глас, който ме отпусна и приспа, беше ми все едно какво казва или прави Нимю, но изведнъж тя заби ножа в дланта ми и аз изкрещях. За секунда прорезът остана тънък като острието, след това изби кръвта.

Нимю заби ножа по същия начин и в своята лява длан. После допря раната си до моята и сграбчи треперещите ми пръсти. Тя пусна ножа, вдигна един от краищата на наметалото си и го уви около кървящите ни ръце.

— Дерфел — каза тя меко, — докато твоята и моята ръка са белязани, ние с теб сме едно. Съгласен ли си?

Гледах в очите й и чувствах, че това не беше нещо незначително, не беше детска игра, а клетва, с която щях да бъда обвързан през целия си живот, а може би и след това. Обзе ме ужас пред неизвестното бъдеще, но след секунда кимнах с глава и успях някак си да кажа:

— Съгласен съм.

— Докато носиш този белег, Дерфел — продължи Нимю, — твоят живот принадлежи на мен и докато аз нося белега, моят живот принадлежи на теб. Разбираш ли?

— Да — казах аз. Ръката ми пулсираше. Усещах я гореща и подута. А ръката на Нимю беше мъничка и студена в кървавата прегръдка на пръстите ми.