Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Воинът не се плаши от писъците на едно момиче.
Той тръгна към вратата без да обръща внимание на епископ Бедуйн, който се опитваше с разперени ръце да го спре без да го докосва.
Откъм черната врата се чу трясък. Беше толкова силен и внезапен, че всички подскочихме. Първо си помислих, че вратата е паднала, но после видях, че от дървените й греди стърчи върхът на копие. Сребристото острие блестеше върху стария почернял дъб и аз се опитах да си представя каква нечовешка сила е била необходима, за да се забие тази стомана в дебелата греда.
Внезапната поява на копието спря дори Гундлеус, но войниците му го гледаха и за него нямаше връщане назад. Той направи знака против зло, плю върху острието, приближи се до вратата, повдигна резето и я отвори.
Но веднага отстъпи крачка назад, а лицето му се изкриви от ужас. Виждах очите му, разширени от страх. Той отстъпи още една крачка и тогава чух острия писък на Нимю, която бе тръгнала срещу Гундлеус. Танабурс нервно въртеше жезъла си в различни посоки, Бедуйн се молеше, бебето плачеше, а Норуена се извъртя в стола си с измъчен вид.
Нимю прекрачи прага на черната врата и влезе в залата. При вида на моята стара приятелка дори аз потръпнах. Тя беше гола, а слабото й бяло тяло беше цялото в кръв. Кръвта се стичаше от косите й на тънки струйки, обливаше малките й гърди и продължаваше надолу по бедрата й. Главата на Нимю беше увенчана с мъртвешка маска, направена от лицевата кожа на човек, принесен в жертва. Маската стоеше като озъбен шлем, който се крепеше на мястото си с помощта на кожата от ръцете на мъртвеца, увити около врата на Нимю. Мъртвешкото лице сякаш живееше свой собствен живот, тъй като потрепваше при всяка крачка на Нимю. Останалата част от жълтата съсухрена кожа от трупа и краката се влачеше зад Нимю, докато т,я улюлявайки се, пристъпваше към силурския крал. На кървавото й лице се виждаше само бялото на обърнатите й очи и то святкаше докато тя редеше проклятие след проклятие с език, пред който бледнееха и най-грубите войнишки ругатни. През това време в ръцете й се извиваха две змии. Тъмните им тела проблясваха, а главите им се стрелкаха срещу краля на Силурия.
Гундлеус отстъпваше и правеше знака против зло. След това той си спомни, че е мъж, крал и воин и хвана дръжката на своя меч. Нимю тръсна глава, мъртвешката маска падна от косата й, която беше навита на висок кок. Тогава всички видяхме, че това всъщност не беше коса, а прилеп, който внезапно разпери своите черни, сбръчкани криле и озъби червена паст срещу Гундлеус.
Норуена изпищя и се спусна да грабне бебето си, а ние всички с ужас гледахме съществото, привързано към косата на Нимю. То подскачаше и удряше с криле, опитваше се да полети, зъбеше се и се бореше. Змиите се извиваха и изведнъж залата се опразни. Норуена първа избяга, след това Танабурс, след това всеки (дори и кралят) хукна към утринната светлина, проникваща през източната порта.
Нимю стоеше неподвижно, докато хората бягаха. След това извъртя очи и примигна. Отиде до огнището и нехайно хвърли двете змии в пламъците, където те засъскаха и се замятаха, докато смъртта ги укроти. Нимю пусна прилепа и той отлетя към тавана. След това тя развърза мъртвешките ръце от врата си и нави кожата на вързоп. Изящното римско шише сред подаръците на Гундлеус привлече вниманието на Нимю. Тя го взе, впери поглед в него за няколко секунди. След това се изви и захвърли скъпата вещ срещу една от дъбовите колони, където светлозеленото стъкло се разби на хиляди парчета.
— Дерфел? — гласът й изплющя в настъпилата тишина. — Знам, че си тук.
— Нимю? — казах аз нервно и се изправих иззад плетения сандък. Бях ужасен. Змиите все още пръщяха в огъня, а прилепът се блъскаше в покривните греди.
Нимю ми се усмихна.
— Трябва ми вода, Дерфел — каза тя.
— Вода? — попитах аз глупаво.
— Да измия пилешката кръв — обясни Нимю.
— Пилешка?
— Вода — каза тя пак. — Там до вратата има една стомна. Донеси я.
— Там вътре ли? — попитах аз удивен, защото тя махна с ръка към стаите на Мерлин, сякаш трябваше да занеса водата именно там.
— Защо не? — попита тя.
След това Нимю мина покрай вратата, в която все още стърчеше голямото ловно копие. Аз вдигнах тежката стомна и я последвах. Тя стоеше пред един лист кована мед, който отразяваше голото й тяло. Нимю не се притесняваше от мен, може би защото като деца бяхме тичали голи, но аз се чувствах неудобно, съзнавайки че и двамата вече не бяхме деца.