Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Тук ли? — попитах аз.
Тя кимна. Оставих стомната и тръгнах към вратата.
— Остани — каза тя, — моля те, остани. И затвори вратата.
Трябваше да извадя копието, за да затворя. Нимю не беше в настроение да отговаря на въпроси, затова не попитах как е успяла да пробие дебелата греда с острието. Мълчаливо освободих оръжието от дървото, докато Нимю отмиваше кръвта от бялата си кожа. След това тя се загърна в едно черно наметало.
— Ела тук — каза тя след като свърши.
Приближих покорно до едно легло — дървена платформа, отрупана с кожи и вълнени одеяла — където тя очевидно спеше нощем. Над леглото имаше балдахин от някакъв тъмен стар плат. Седнах в тъмнината, прегърнах Нимю и я залюлях в ръцете си. Усещах ребрата й през меката вълнена тъкан на наметалото. Тя плачеше. Не знаех защо, така че просто я държах непохватно и зяпах из стаята на Мерлин.
Беше странно място. Имаше купища дървени сандъци и плетени кошове, струпани така че образуваха ъгълчета и коридори, из които дебнеха дузина кльощави котета. На места куповете бяха съборени, сякаш някой беше търсил нещо в по-долните кутии и не си беше направил труда да подреди отново купа. Имаше прах навсякъде. Тръстиковите стебла по пода изглежда не бяха сменяни от години. Тук там те бяха покрити с килими и одеяла, които гниеха. Миризмата в стаята беше много остра — миришеше едновременно на прах, на гнило, на котешка урина, на влага и мухъл и всичко това смесено с изтънчените аромати на билките, висящи от гредите. До вратата имаше маса, отрупана с навити, смачкани пергаменти. Над масата върху прашна полица бяха наредени животински черепи (когато очите ми свикнаха с полумрака на стаята забелязах, че сред тях имаше и два човешки черепа). В една голяма глинена делва стърчаха, оплетени в паяжина, копия, а около съда бяха подпрени стари щитове. На една от стените висеше меч. Димящ мангал стоеше върху купчина сива пепел до огледалото, над което (колкото и странно да беше) висеше един християнски кръст с извитата фигура на техния мъртъв Бог, прикован към дървото. На кръста беше окачен имел, за да неутрализира присъщото му зло. На една от покривните греди висяха сплетени еленови рога, снопчета сушен имел, а до тях се поклащаха спящи прилепи, чиито изпражнения бяха оформили купчинки на пода. Прилепи в къщата, това се смяташе за най-лошата поличба, но аз предположих, че хора с такава сила като Мерлин и Нимю нямаше защо да се притесняват от такива заплахи. На една друга маса бяха натрупани купички, хаванчета, чукала, метална везна, шишета и запечатани с восък съдини, в които (както разбрах по-късно) имаше роса, събрана от гробовете на убити хора, прах от счукани черепи, запарки от белладона, мандрагора и татул. А в една странна каменна делва близо до масата бяха струпани орлови камъчета, самодивски хлебчета, елфови стрелички, змийски камъни, а сред тях стърчаха пера, раковини и шишарки. Никога не бях виждал толкова претрупана стая, толкова мръсна и едновременно с това толкова очарователна. Чудех се дали съседната стая — Кулата на Мерлин — беше също така ужасяващо прекрасна.
Нимю беше спряла да плаче и сега лежеше неподвижно в ръцете ми. Тя изглежда беше почувствала удивлението и отвращението, което стаята беше породила у мен.
— Той нищо не изхвърля — каза тя уморено — нищо.
Не отговорих, оставих ръцете ми да я утешават. Тя лежеше изтощена, но когато ръката ми погали малките й гърди през наметалото, Нимю се дръпна ядосано и каза:
— Ако искаш това, върви при Себил.
Тя се загърна плътно в наметалото, слезе от леглото и отиде до масата със сечивата на Мерлин.
Аз смутено заекнах, исках да се извиня.
— Няма значение — прекъсна ме Нимю.
Чувахме гласовете на хората отвън, както и на тези, които бяха в залата отвъд вратата, но никой не ни обезспокои. Нимю търсеше нещо по масата сред купичките, гърнетата и черпаците и накрая го откри — един нож, направен от черен камък, но острието по ръбовете беше бяло като кост. Нимю се върна при леглото, коленичи до него и впери поглед право в лицето ми. Наметалото й се беше отворило, можех да видя голото й тяло в сянката на меката тъкан, но Нимю така втренчено ме гледаше в очите, че единственото, което можех да направя беше да отвърна на този поглед.
Тя мълча дълго, а на мен ми се струваше, че чувам ударите на сърцето си в тишината. Нимю сякаш обмисляше съдбоносно решение, едно от онези решения, които могат да преобърнат живота ти. Затова чаках и не мърдах, изпълнен със страх. Разрошената черна коса на Нимю се спускаше около острото й лице. Нимю не беше хубава, но лицето й излъчваше жизненост и одухотвореност и нямаше нужда от изваяна красота. Челото й беше голямо, очите й тъмни и диви, носът — остър, устата й беше широка, а брадичката тясна. Тя беше най-умната жена, която някога съм виждал. Но дори в онези дни, когато Нимю още беше повече дете, отколкото жена, нейната мъдрост я изпълваше с тъга. Тя знаеше толкова много. Тя се беше родила със знания или може би Боговете й бяха дарили знанието, когато я бяха спасили от морето. Като малка тя често вършеше глупости и бели, но сега, лишена от напътствията на Мерлин и в същото време поела неговите отговорности върху слабите си рамене, тя се променяше. И аз се променях, разбира се, но в моята промяна нямаше нищо необикновено — кльощавото момче се превръщаше във висок млад мъж. А Нимю излизаше от детството, за да поеме тежестта на една власт. Тази власт беше родена от мечтата на Нимю, мечта, която и Мерлин споделяше, но за разлика от Мерлин Нимю никога не би се съгласила на компромиси със своята мечта. Тя искаше всичко или нищо. Тя по-скоро би оставила цялата земя да потъне в студа и пустотата на Безбожието, отколкото да отстъпи и педя пред онези, които биха изкривили представата й за съвършената Британия, почитаща своите собствени британски Богове. Знаех, че тогава, коленичила пред мен, Нимю преценяваше дали аз бях достоен да стана част от нейната пламенна мечта.