Довършителката

Ракспорт беше работлив, но като цяло неприятен Уъг и аз се радвах, задето спим в различни помещения. Постоянно миришеше на пот, на метал и на черния барут, който придаваше на мортата убийствената й сила. Веднъж бях виждала как стрелят с нея. Тогава тя проби с лекота дебела дъска и ме уплаши до смърт.

От начина, по който Ракспорт те гледаше, си личеше, че съзнава силата, която му носят оръжията, и е доволен, че ти не я притежаваш. Той си плащаше допълнително за храна и сега аз неволно се захласнах по шунките, сирената, маслините и хляба, които изчезваха с лекота в устата му, запивани с козето мляко, което Хестия бе успяла да намери отнякъде.

Той забеляза моя поглед и ми смигна, прокарвайки език по сухите си устни. Побързах да отвърна очи. Ракспорт нямаше съпруга, нито приятелка, но се говореше, че имал голяма слабост към Женските.

Изпитах облекчение, когато Джон приключи с яденето и двамата излязохме.

– Ще дойда да те взема след работа – казах, когато го оставях пред вратата на училището. Казвах му това всяка сутрин, за да е спокоен през деня. А той винаги отговаряше: „Знам, че ще дойдеш“. Но сега, за разлика от обикновено, думите му бяха:

– Сигурна ли си, че ще дойдеш?

– Защо ме питаш това? – зяпнах в учудване.

– Къде беше снощи?

– На Дървото.

– Защо?

– Просто да помисля. А и бях забравила там нещо, което ми трябваше.

– Какво?

– Просто върви на Обучение, Джон. Ще те взема. Обещавам.

На входа той се спря и ме изгледа. Усетих остро убождане на вина, задето не му бях казала истината. Но нямах друг избор. Нямаше как да му разкрия с какво се занимавам. Ако свършех във Валхал, брат ми също щеше да бъде застрашен. Той не умееше да лъже. Нужен бе само един поглед на Джурик Кроун, за да го накара да си признае всичко. Заради собствената му безопасност трябваше да го държа в неведение.

Обърнах се и закрачих бързо. Трябваше да свърша още нещо преди Комините.

Трябваше да видя Делф.

Той навярно още си беше вкъщи. Мелницата започваше работа по-късно от моята фабрика.

Имах нужда да поговоря с някого за картата, пръстена и въпросите, които се въртяха в главата ми. Сега, когато Куентин Хърмс го нямаше, Делф бе единственият ми истински приятел. Имах му повече доверие, отколкото на всеки друг. Макар и малко бавен, той бе добър слушател и понякога ме учудваше с находчивите си съвети. Докато вървях по пътеката към дома му, усещах картата върху себе си като втора кожа. Думите на Джон още звъняха в ушите ми.

Сигурна ли си, че ще дойдеш?

Разбира се, че щях да отида.

Поне така се надявах.