Довършителката

Най-логичното място да го остави бе непромокаемата торба, която държах окачена на един клон. Проверих вътре, но не открих нищо. Къде другаде можеше да е?

Някакъв спомен шавна в дъното на съзнанието ми и аз мислено се върнах към трескавото си изкачване по ствола на дървото. Да, тогава ръката ми бе се натъкнала на нещо необичайно.

Отворих вратичката на фенера и се надвесих от площадката, взирайки се надолу. И скоро го открих. Знаех, че съм заковала точно двайсет стъпала, но сега броят им бе с едно повече.

Ето кое ми бе направило впечатление при бягството от Гарма. Стъпалото, което не трябваше да е там.

Ако бях права, то Куентин наистина си го биваше. Щом дори аз не бях забелязала веднага излишната дъска, значи никой друг нямаше да я забележи.

Треперейки от вълнение, слязох надолу и я огледах на светлината на фенера. За щастие, тя не бе пострадала от пламъците на чудовището. Изглеждаше точно както всички останали, което ме учуди, докато не си спомних, че Куентин бе изкусен Довършител.

Потърсих някакъв надпис върху нея, но такъв нямаше. От друга страна, той щеше да е твърде очебиен. Подръпнах дъската, но тя изглеждаше здраво закована за дънера. Дали пък не бях надценила съобразителността на доскорошния си колега? Как очакваше да я откача оттам, без да падна и да се пребия?

Но когато се взрях по-внимателно, забелязах, че главичките на пироните не са истински, а само нарисувани. Какво тогава придържаше дъската на мястото й? Опипах я внимателно от всички страни. От горната и долната й страна имаше тънки ивици метал, боядисани така, че да се сливат идеално с дървото. Побутнах я леко и тя се плъзна встрани по тях, като по жлебове. Едва след като я извадих, видях здравите винтове, с които Куентин бе прикрепил металните планки за дървото.