Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– Кога пък някой е крал оттук? – попитах. – А и вратата беше залостена.
– Всяко нещо си има първи път, а разбойникът не се спира от ключалки, както сама доказа току-що. – Той посочи локвата от повръщано. – Ти ще изчистиш това. Ако не, ще събудя мама да го направи.
След като се гледахме напрегнато няколко секунди, реших да отстъпя, но само защото не исках Хестия да става и да чисти бълвоча на този идиот. Взех парцал и кофа, напълних я с вода от чешмата отвън и се залових за бърша. Клетъс стоеше отстрани и се хилеше.
– Чувам, че днес си ходила в Приюта заедно с Делф. За какво си говорите с него? Че едно и едно прави д-д-ве? Вероятно не, защото и това би било твърде сложно за клетия му мозък.
Вдигнах парцала, като се престорих, че ще му го навра в лицето, и той избяга. След като привърших, се качих в стаята и легнах на нара до брат си. Знаех, че не е заспал. Можех да го усетя.
И действително, след малко ръката му се пъхна в моята. Той трепереше, но когато стиснах дланта му и му прошепнах, че всичко е наред, скоро се успокои. След като задиша равномерно, аз се унесох в размисъл. Имах чувството, че съм отсъствала не броени часове, а много по-дълго. Понякога сърцето, където чувствата и спомените се срещат, ни играе такива жестоки шеги.
Имах карта, водеща извън това място, която никога не можех да използвам. Но се бях сблъскала и с друго. С една тайна, обгръщаща пръстена, принадлежал на моя дядо. Тук не ставаше дума за просто любопитство, макар и да бях надарена с него повече от останалите Уъгове. Нещата опираха до моето семейство, до историята на рода ми. А следователно, в крайна сметка, и до мен самата.
SEPTEM
КАРТАТА ВЪРХУ МЕН
На следващата вечер седях на Дървото и оглеждах рисунките, които бях направила. Те започваха от единия ми крак, минаваха по корема, надолу по другия крак, покриваха също и ръцете ми отпред и отзад. Имах късмет, че умеех да ползвам перодръжката еднакво добре с лявата и с дясната си ръка.
С помощта на мастилото бях прехвърлила картата върху себе си. Сега я проследих цялата, от очертанията на селото чак до края на Мочурището. Бях изписала думите върху корема си наопаки, за да мога да ги чета по-лесно.
Куентин бе използвал различни обозначения и аз ги бях прекопирала съвестно, до най-малката подробност. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че всичко, което е направил, има основателна причина. А една карта, предназначена да те отведе някъде, трябва да бъде толкова пълна и точна, колкото е възможно.
Докато обхождах с поглед линиите върху кожата си, се стараех да ги запечатам в паметта си. Макар да не виждах кога ще се възползвам от техните напътствия, фактът, че ги притежавам, ми даваше сила и увереност, а тези чувства често бяха в недостиг в Горчилище. Освен това в съзнанието ми картата и дядовият пръстен бяха свързани помежду си. Ако Съветът бе открил пръстена в дома на Куентин, това означаваше, че той го е оставил нарочно. Защо ще го прави? Имах известни предположения, но не и твърд отговор.
Картата бе сложна и използваше термини, които не бях срещала преди. В нея се говореше за проблемни зони, обходни маршрути, за това от какво да се пазиш, какво да не доближаваш. В кои случаи да бягаш. Къде да се криеш.
Обух си панталоните и сложих наметката, чиито поли стигаха чак до глезените ми. Знаех, че поемам риск. Ако откриеха картата върху мен, неминуемо щях да попадна във Валхал.
Затворът се намираше в самия център на селото, пред очите на всички минувачи. Пазачът му, Нида, произхождаше от раса, наречена Пекове. Пековете се отличаваха с огромна физическа сила, несъразмерна с ръста им. В Горчилище нямаше много от тях, но не можеше да ги сбъркаш, ако ги видиш. Той притежаваше куче на име Шук, черно като нощта, свирепо като Гарм и едро почти като някой от Слеповете на Тансий.
Разговорите с Уъговете, затворени във Валхал, бяха забранени. Аз самата никога не говорех с тях и се стараех да не ги поглеждам. Съчувствах им и не исках допълнително да утежнявам страданието и срама им. Хайдуците също понякога се озоваваха там.
Но имаше и Уъгове като Роман Пикус или Какус Луун, които, набрали кураж от дебелината на решетките и присъствието на Шук, обичаха да обикалят наоколо и да подвикват обидни думи на затворниците. Бях виждала дори да ги заплюват.
Нида не биваше да позволява това, но си правеше оглушки. Той знаеше от коя страна вее вятърът, както казвахме тук. А и безспорно част от идеята да те затворят във Валхал бе другите Уъгове да виждат, че си там.