Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Моригон бе обект на преклонение и любов.
Не можех да повярвам, че тя е тук. Делф стоеше до мен като ударен от гръм. Погледнах към Дъф. Той продължаваше да държи юздата, но сякаш бе забравил за младия Слеп, вързан за другия и край. Слепът от своя страна като че ли посърна при вида на по-възрастните си събратя и на службата, която го очакваше.
Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Моригон и да я зачакам да заговори. В същото време се питах защо ли е дошла – за да види Делф? Дъф? Или пък мен?
Взрях се в лицето й. Ако в Горчилище имаше съвършенство, това бе то. Усетих как моето собствено лице се изчервява под покрилата го мръсотия. Изпитах срам, задето не съм по-красива. И по-чиста.
Повечето Уъгове толкова си приличаме, че е трудно да ни различиш един от друг. Но не и Моригон. Тя бе единствена и неповторима. Усетих погледа й върху себе си и сведох смутено глава.
В следващия миг тя се усмихна на Дъф, който бе захвърлил юздата и се приближаваше с колебливи стъпки към нея. Делф не помръдваше. Краката му със същия успех можеха да са в дупката, която сам бе изкопал. Въпреки ръста си изглеждаше дребен и незначителен. А аз? Аз просто исках да избягам.
– Здравейте, господин Делфия – каза Моригон с мелодичен глас. – Този Слеп изглежда великолепен екземпляр. Не се и съмнявам, че благодарение на несравнимата ви дарба ще представлява достойно попълнение за впряга на Тансий.
Речта й беше също толкова перфектна, колкото и тя самата. Какво ли не бих дала, за да умея да говоря така. Но това не бе писано да стане. Не знаех колко възрастна е Моригон, но се съмнявах Обучението й да е прекъснало, когато е била на дванайсет Сесии. После отиде до Делф и постави ръка върху рамото му.
– Даниъл, чувам само добри неща за твоята работа в Мелницата. Знай, че високо ценим изумителната ти сила. Струва ми се дори, че си пораснал още малко от предния път, когато те видях. Сигурна съм, че конкурентите ти на следващия Дуелум ще бъдат крайно обезпокоени да го узнаят.
Тя извади три монети и му ги подаде пред изненадания ми поглед.
– За работата, която свърши неотдавна в дома ми, Делф. Мисля, че забравих да ти платя.
Той кимна едва, дебелите му пръсти се сключиха около монетите и те изчезнаха в джоба му. После просто продължи да стои като препариран.
И тогава Моригон се обърна и пристъпи към мен. По изражението й разбрах, че всъщност аз съм причината да е тук. Което означаваше, че са ме проследили. Вихър от възможни пропуски и грешки се надигна в ума ми. Тя явно го прочете в лицето ми въпреки плахия ми опит да се усмихна. Имаше толкова малко причини един Уъг да се усмихва, че явно бях изгубила опит. Устата ми просто се изкриви на една страна.
– Вега, каква приятна изненада да те открия тук още по разсъмване. – Забележката, наглед невинна, бе казана с такъв тон, че явно изискваше отговор.
– Исках да поговоря с Делф за нещо – отвърнах.
– Нима? И какво беше то?
Знаех, че ако се поколебая с отговора си, тя ще разбере, че увъртам. Моригон принадлежеше към елита на Горчилище и аз дълбоко я уважавах, но в същото време не познавах много Уъгове, които да лъжат така добре като мен. Истинското умение беше да вплетеш в лъжата нещо истинско, така че да звучи по-убедително.
– Вчера дадох закуската си на Делф – казах небрежно. – Той обеща днес да ми даде своята.
Моригон вдигна очи към него. Той сграбчи лопатата така, сякаш бе последната му опора на света. Уплаших се да не изтърси нещо глупаво, с което да съсипе превъзходната ми лъжа.
– Съ-съ-жалявам, Вега Джейн, ня-нямам храна за теб днес – изломоти.
– Не се притеснявай – махнах с ръка. – Ще си намеря нещо за хапване в Комините.
Задоволена от обяснението, Моригон реши да смени тактиката.
– Носи ти се славата, че правиш чудесни изделия във фабриката. Не по-лоши от тези на Куентин Хърмс.
Очаквах по-изтънчен подход. Тук намекът бе прекалено очевиден. Видях, че в ъгъла на устата и се появява лека бръчица. Не на усмивка, по-скоро обратното. По някаква причина, това ми подейства успокояващо.
– Куентин Хърмс е изчезнал – казах. – Никой в селото не знае къде е. Поне така разправят.
– Снощи си била на своето Дърво – рече тя, потвърждавайки подозренията ми, че съм била следена.
– Да, често ходя там. Обичам да седя и да си мисля.
Моригон дойде малко по-близо до мен.
– А мислиш ли си за Куентин Хърмс? Съжаляваш ли, задето ни напусна?
– Харесваше ми да работя с него. Той бе добър Уъгморт. Научи ме да бъда Довършителка. Тъй че да, съжалявам. Но в същото време не разбирам къде може да е отишъл.
– Може би имаш някакви предположения?