Довършителката

– Казала си на Кроун, че не си видяла нищо и никого? – повдигна вежди Моригон.

– Така си беше – излъгах. – Едва после узнах, че са гонели Куентин, макар и досега да не разбирам защо.

– Пръстенът на дядо ти е бил у него.

– Това не е престъпление. Освен ако няма доказателство, че го е откраднал. А ако е така, съмнявам се, че щеше да го зареже.

– Може да е имал причина.

– Каква например?

– Не знам. Но знам, че Върджил и той са били добри приятели.

– Вие сте по-наясно от мен. Аз съм била още съвсем Младок, когато дядо е преживял Случката си. Вярно, Куентин беше близък на семейството ни. Грижеше се за брат ми и за мен, когато прибраха родителите ми в Приюта. Даваше ни дрехи, храна, дори по някоя и друга монета, когато можеше да я задели.

– Което ме кара да се чудя защо изведнъж е решил да изчезне.

– Кроун спомена, че е нарушил законите. Кои закони?

– Онези, които забраняват да се влиза в Мочурището.

– Ами ако са го подгонили натам? Ако не е имало къде другаде да отиде? – Знаех, че ходя по тънък лед, но исках Моригон да продължи да говори. Току-виж научех нещо важно.

– Добри въпроси, Вега. За съжаление, не мога да им отговоря.

– Не можете или не искате? – изтърсих, преди да се усетя.

Дъф и Делф се спогледаха отново и ми се стори, че последният дори ми изшътка. Моригон не отвърна нищо. Вместо това махна с ръка. Чу се скърцане на колела и Слеповете, направлявани от Богъл, докараха каретата до нея.

Тя сложи крак върху стъпалото, но преди да се качи, погледът и се плъзна към мен.

– Благодаря ти, Вега Джейн – каза, използвайки пълното ми име, както обикновено правеше Делф.

– Съжалявам, че не можах да помогна.

– Мисля, че помогна повече, отколкото предполагаш.

Коментарът бе придружен от горчиво-сладка усмивка, която по някаква причина накара стомаха ми да се свие.

После вратичката се захлопна и скоро каретата се изгуби зад завоя.

– Да опустее дано – изпухтя Дъф.

И аз напълно го подкрепях.