Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Чувах пъхтенето на звяра зад себе си. Беше едър екземпляр, поне четири метра дълъг и почти половин тон на тежина. Смяташе се, че огнедишащите му способности идват от обитаването на Пъклото, където всичко било жега, пламъци и древна, плесенясала смърт. Не исках да ги изпитам отново върху себе си. Това се бе случило при последната ми среща с негов събрат и ми стигаше, докато съм жива. Което впрочем можеше да не е още дълго.
Той приближаваше бързо, но аз, пришпорвана от страха, се катерех още по-бързо. Накрая стигнах площадката. Под себе си чувах дращене на нокти, усещах полъха на адска жега. Не исках да поглеждам надолу, но го сторих.
Сред пламъците видях коравата, бронирана муцуна на Гарма. Гръдта му бе омазана с кръв. Тя не принадлежеше на някоя от жертвите му. Тези животни кървяха сами, сякаш вечно са ранени. Може би затова постоянно бяха в кисело, убийствено настроение. Тънкият му, покрит с шипове език се стрелкаше, а трите му оставащи очи се взираха в мен – гладни, опасни, фатални. Четвъртото бе изтекло, а от кухината му още стърчеше моят нож.
Аз крещях, пръсках слюнки насреща му. Исках да го убия. Да имам още един нож, който да метна по него така, че острието да намери сърцето му, да го запрати обратно в Пъклото, откъдето бе изпълзял.
Но това бяха напразни мисли. Единственото ми спасение се криеше в това, че Гармовете, въпреки цялата си сила, свирепост и коварство, не умееха да се катерят.
Само от набраната инерция той се отлепи на няколко метра от земята, но после се срина обратно с глухо тупване. Пламъците му отново се извисиха с рев нагоре, овъглявайки краищата на няколко от дъсчените стъпала. Знаех, че не могат да ме достигнат, но въпреки това неволно отскочих назад. После проклетникът започна да се блъска в Дървото ми, мъчейки се да го пречупи. То се заклати така, че зеблото, което ми служеше за покрив, се откъсна и полетя. И тогава се случи бедата. Една от дъските на площадката се откова, краят и отхвръкна нагоре и ме улучи право в лицето. Загубих равновесие и преди да успея да се уловя за нещо, се прекатурих през ръба. Клоните ме зашибаха и с последни сили успях да се уловя за едно от стъпалата. Тежестта ми насмалко не го откъсна от мястото му и то остана да се държи само на един гвоздей. Докато търсех опора, хвърлих поглед надолу. Гармът се беше изправил на задни крака и муцуната му бе само на няколко метра от мен. Той отвори паст, за да изригне ново огнено кълбо, което щеше да ме опърли като пиле. Държейки се с една ръка за стъпалото, свалих пуловера, завързан на кръста ми, направих го на топка и го метнах право в зейналата паст. Звярът се задави, закашля се и огън не излезе. Поне засега.
Без да губя време, се закатерих обратно нагоре. Гармът изрева, вече прочистил гърло, и избълва поредна порция пламъци. Усещах ги как се носят подире ми, ближейки ствола на дървото, но все пак достигнах площадката и се проснах върху нея без да виждам нищо, защото бях стиснала здраво очи.
Чудовището направи още един опит да ме достигне и пак се строполи на земята. Упоритата му свирепост бе парализираща.
Щом се убеди, че е безполезно, най-сетне се обърна и пое да търси по-лесна плячка. Надявах се да не я открие, освен ако не беше Юлиус Домитар, Роман Пикус или дори мазно говорещият Джурик Кроун, на когото бях решила да не вярвам, откакто каза, че Куентин Хърмс бил сторил лоши неща. Какво ли не бих дала да ги видя как се изправят срещу гладен Гарм. Но те притежаваха оръжия, способни да се справят с чудовището – особено дългата метална тръба, която гърмеше и можеше да поразява всичко на пътя си. Наричахме я „морта“. Знаех, че Роман Пикус веднъж е убил Гарм с нейна помощ – оттам и лъскавите му ботуши. А за Джурик Кроун се носеше мълва, че бил най-добрият стрелец в цяло Горчилище. Това, поне за мен, не бе утешителна мисъл.
Нямаше много неща, за които да използваш мъртъв Гарм. Месото му бе отровно, а кръвта – разяждаща като киселина. Смяташе се, че ноктите му остават смъртоносни дори и след като умре, а пламъците в него никога не угасват напълно. Оставаше само кожата. Не знаех какво правят с останалото, а и не ме беше грижа.
Седях високо сред клоните на своето Дърво и дишах тежко, докато ужасът ми постепенно се уталожваше до обикновена параноя. Гармът надали щеше да се върне, виждах заревото на пламъците му да се отдалечава по посока на Мочурището. Чудех се какво ли го е привлякло тази нощ. При това там имаше създания, в сравнение, с които той изглеждаше невинно пале. Което отново ме наведе на мисълта за Куентин. Всеки Уъг знаеше, че влизането в Мочурището е незаконно, но неговите преследвачи го бяха подгонили още преди това. Нищо чудно дори нарочно да го бяха натикали вътре. А също и пръстенът, който Кроун ми показа и който сега беше у Тансий. Дали щяха да набедят Куентин, че го е откраднал? Или че е сторил нещо на дядо преди толкова Сесии, за да му го отнеме? Това щяха да бъдат пълни глупости. Дядо и той бяха приятели. Какво тогава целеше Съветът? Не ми идваше наум никакъв отговор. Впрочем Куентин бе споменал, че ми оставя нещо, способно да ме освободи оттук. И аз имах твърдото намерение да узная какво е то.