Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Едва когато наближих къщата, забавих крачка и се постарах да овладея запъхтяното си дишане. Делф имаше само един жив роднина – баща му Дъф, който за разлика от него бе съвсем дребен, едва метър и нещо на ръст. Предвид размерите на сина му, винаги бях предполагала, че съпругата му трябва да е била много едра Уъгмортка. Но тя бе починала при раждането на Делф и никой от нас не я беше виждал.
Техният дом бе необичаен – построен не от дърво, камък или подобен материал, а от неща, изхвърлени от другите Уъгове. Имаше формата на голяма топка, с квадратна ламаринена врата, закрепена върху големи месингови панти. Скелетът на постройката бе изработен от стволове на дървета, дебели клони и метални пръти, умело преплетени и частично заровени в земята, върху които се крепеше всичко останало. До къщата имаше нещо като пещера, изкопана в основите на прилежащия хълм. Тук Дъф държеше работните си пособия.
Дъф беше Зверообучител, при това най-добрият в цяло Горчилище. Всъщност той беше единственият, но въпреки това бе много добър. Уъговете му водеха своите животни и той ги учеше на каквото е нужно. Имаше голям открит обор, преграден на няколко по-малки клетки. Тук питомците, с които работеше, се държаха отделно един от друг.
Щом излязох на откритата поляна, където се намираха къщата и оборът, поспрях, за да огледам какви животни има в момента. Видях един млад Слеп, което ме наведе на мисълта, че Танасий вероятно скоро ще подмени някой от онези, теглещи каретата му. Недалеч от него, за здраво забит в земята клин, бе вързан Адар. Той бе по-висок от мен, а размахът на крилете му навярно достигаше четири метра. Адарите разбираха какво им говориш, но трябваше да бъдат обучени, за да започнат да се подчиняват. Самите те също умееха да говорят, което можеше да бъде едновременно и полезно, и дразнещо. Уъговете, които ги притежаваха, ги ползваха за пренасяне на товари и изпълняване на различни задачи по въздуха.
Имаше и едно малко на Уист, не повече от кило на тежина, със сива козина и уплашена муцунка. Пухкавото кученце един ден щеше да стане по-едро от мен на ръст, но това щеше да отнеме поне половин Сесия. Уистовете по природа обичаха да бродят и можеха да надбягат всяко друго животно, включително Гармовете и своите още по-свирепи братовчеди, Амароците.
После се обърнах към най-едрия обитател. Макар и едва наполовина пораснал, Кретът вече тежеше към половин тон. Имаше остри рога, копита с големината на чинии и кръвясали очи, способни да вселят трепет в душата и на най-смелия Уъг. Заграждението му, направено от значително по-дебели дървета, бе достатъчно тясно, за да не може да се засили и да го разбие. Той щеше да бъде обучен да тегли ралото на някой Фермер или да мъкне чували с брашно на Мелницата. Навярно предчувстваше ориста си, защото не изглеждаше никак щастлив, докато риеше пръстта с копито и пръхтеше с влажните си ноздри.
– А, здравей, Ве-Вега Джейн.
Обърнах се и видях Делф, който тъкмо излизаше от дупката в хълма. Трябваше да се наведе, за да не удари главата си. В същия момент от къщата се показа и баща му.
По ботушите на Дъф бе полепнал дебел слой кал, а и дрехите му не бяха по-чисти. Шапката му бе привързана под брадичката с връв, вероятно заради вятъра и буйните му питомци. Ръцете и лицето му бяха покрити с безброй белези от общуването с тях. Кожата му бе обветрена, а брадата – гъста и прошарена със сиво. Личеше си, че животът му не е от най-леките.
– Добре дошла, Вега – рече той с любопитство в погледа, като извади лула от джоба на ризата си, натъпка я и драсна клечка кибрит от подметката си. – Какво те води насам толкова рано?
– Добре заварила. Исках да поговоря с Делф. Слепът за Тансий ли е?
– Да – кимна Дъф. – А също и Адарът.
– За какво му е притрябвал Адар?
– Не ми каза, пък и аз не го питах. – Той посочи с лулата към Крета. – Но ей онзи негодник там ще ми скъси живота. Упорито добиче излезе. От друга страна, всички Кретове са си инати. Виж, Адарите са друго нещо. Вярно, научат ли се веднъж да говорят, мелят като група Женски на пазар, но винаги са ми били по сърце. Добри животни са. Бъбриви, но верни.
– И-и аз щях да с-съм инат, ако знаех, че цял жи-живот са-само ще ме товарят – обади се Делф.
Дъф кимна с усмивка. Синът му понякога подхвърляше пиперливи забележки.
– Е, аз ще ви оставя да си говорите. – Той взе една кожена юзда и се упъти към обора, където я нахлузи на главата на Слепа и взе да го развежда наоколо.