Довършителката

– Неговата... Случка.

Главата му изведнъж ми се стори твърде малка, за да удържи всичко, което се случва там.

– Какво за нея? – попитах заинтригувано.

– Аз я... ви-ви-видях.

Едва сега осъзнах, че неговият недъг и изчезването на дядо датираха приблизително от едно и също време.

– Как така си я видял? – гласът ми бе дрезгав от напрежение и уплаха.

– Б-бях там – кимна той.

– Не може да бъде! – извиках по-силно, отколкото трябваше и погледнах крадешком към Дъф. Неговото внимание обаче бе изцяло заето със Слепа. – Никой досега не е виждал Случка, Делф. – Отчаяно се мъчех да потисна паниката си. Последното, от което имах нужда тъкмо сега, бе да го подплаша.

– Е, аз я видях – рече с безизразен поглед той.

– И какво стана? – произнесох колкото можех по-спокойно, макар че сърцето щеше да изхвръкне от гърлото ми.

– Н-не, помня, Вега Джейн.

– Как така не помниш? – настоях аз.

– Не е хубаво да присъстваш на Случка, Вега Джейн – произнесе, без да заеква, той. В тона му имаше дълбока мъка, която ме накара да се почувствам още по-зле. Думите му бяха прости, но имах чувството, че никога не съм го чувала да говори по-красноречиво. – Това не ти носи нищо добро тук – той докосна главата си. – Нито пък тук – ръката му се отмести към сърцето.

Изпитах жал към него, но следващите ми думи бяха продиктувани от разума, а не от чувствата.

– Откъде можеш да знаеш, след като казваш, че не помниш какво си видял?

Пак бях повишила глас и Дъф ни погледна през рамо, с угриженост, изписана върху дребното му лице. Приближих се към Делф и го попитах, вече по-тихо:

– Не разбираш ли колко ми е нужно да знам? Единственото, което ми казаха, беше, че е преживял Случка и от него не е останало нищо.

Делф взе една лопата и я заби в земята. Огромните му ръце стиснаха дървената дръжка толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

– Н-нищо н-не мога да ти кажа – рече накрая, обръщайки близо половин кубик пръст.

– Защо не?

Тъкмо тогава се разнесе тропот на копита и иззад завоя се показа каретата на Тансий. На капрата седеше все същият противен Уъгморт. Томас Богъл бе кочияш на председателя на Съвета откакто се помнех. Носеше черно наметало, а лицето и ръцете му бяха бледи и безкръвни като на мъртвец. Той не ни погледна. Не знаех дали изобщо гледа нещо друго освен лъскавите гърбове на Слеповете си.

Каретата спря край заграждението и вратата се отвори. Тогава видях нея и челюстта ми увисна.

Моригон бе единствената Женска, членуваща в Съвета, най-високопоставената в Горчилище. По-висока от мен, слаба, но не и крехка, със сила в ръцете и раменете. Косата й бе с цвета на кръв, по-червена и от наметалото на Тансий. Тя слезе и пристъпи към мястото, където стояхме Делф и аз.

Беше облечена цялата в бяло, подобно на Езекил Проповедника. Лицето, кожата и облеклото и бяха безупречни. Никога не бях виждала по-чист Уъг от нея. На фона на белите дрехи червенината на косата и бе ослепителна.

Тансий бе обект на уважение сред Уъгмортите.