Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Сбъдването на предсказанието като че беше унищожителен удар за Магистъра. Загуби досадното си самочувствие, а видеше ли хора Да си шушнат, тутакси се мръщеше — май подозираше всекиго, че го клевети или осмива. Знаеше се, че е готов на всичко, за да запази почетното си място в Преданията. Как да понесе мисълта, че хилядолетното му властване като Магистър ще завърши с такъв позорен провал?
Облачният воал пред луната се разкъса, кръгът в червено, лилаво и черно светна по-ярък и фигурата на Мендарк се открои насред белотата на снега. Външността му се бе преобразила и Лиан понякога трудно вярваше, че това е същият човек. Преди месеци в Хависард се бе разминал на косъм със смъртта, но и обновяването на изнемощялото му тяло не помагаше особено.
Наистина напомняше за съсухрен лешояд с този нос, изтънял до човка, ръцете — като ноктести лапи, раменете, превити напред. Дълбоки бразди минаваха покрай ъгълчетата на устата му през половината лице, кожата се нагъваше, сякаш отдолу нямаше никаква плът.
Мендарк също не пропусна да огледа въжетата, с които бе вързан Лиан.
— Какво измисляш пък сега, летописецо?
— Само казах, че съм невинен — Може и да си, но защо постъпките ти подсказват обратното?
— Дори да бях умрял в тъмницата на Игър, всички вие пак щяхте да стърчите тук и да зависите от прищевките на Рулке!
— Хъм… — изсумтя Магистърът и закуцука обратно към огъня.
Ставаше по-студено. Каркарон бе притихнал. Аакимите слязоха при купчината дърва и след няколко часа се върнаха с огромни наръчи. Разпалиха нов огън в най-закътаната част на амфитеатъра.
Малко по-късно Лиан се слиса — Игър му донесе метална паница със супа. Дали не се чувстваше гузен заради скорошния си пристъп на безумие? Идеше му да лисне горещото вариво в лицето на тирана, но така с нищо нямаше да помогне на Каран. Предпочете да си стопли дланите около паницата. Усещаше ходилата си като буци заледено желе. Вдигна глава — Игър го гледаше изпитателно.
— Преди месец искаше да ме погубиш без съд — промърмори младежът. — Да не се е променило мнението ти за мен или просто искаш нещо?
— Рулке изобщо не се опита да обсеби съзнанието ми — промълви Игър. — Може и да съм сбъркал в обвиненията си.
Лиан отдавна не се бе възползвал от майсторското си умение да въздейства с глас върху събеседниците. Но защо да не подтикне тези страхливци към нещо, което ще облекчи участта на Каран?
— Щом ти олекна, няма ли да си опиташ силите срещу него.
Когато цялата ти армия беше с тебе, изглеждаше много смел в опустошаването на половината Мелдорин. Пък и за тебе се говори, че си велик магьосник. Защо бездействаш?
Игър се подсмихна.
— Летописецо, на мен няма да ти е толкова лесно да ми внушиш каквото и да е, ако ще силите ми да не са същите както преди. Да знаеш, чудесно е да си бил сред великите, после да си паднал на дъното и пак да си се въздигнал. Онова, което някога ти се е струвало важно, вече е нищожна дреболия… Но да не се отплесваме. Нищо не мога да сторя на Рулке. Страх ме е и си признавам това…
В този миг от разнебитения покрив на Каркарон бликна бяло сияние. Игър изтича към ръба на амфитеатъра, заслони очи с длан и се вторачи в кулата. Избълва проклятие и се втурна по стъпалата, а другите го последваха.
Главата на Лиан се замая. Започваше се! Каран беше в кулата заради него, а той нямаше с какво да и помогне. Мъкнеше се подир останалите, доколкото му позволяваха оковите на краката. Полепналият на тях грапав лед бързо разкървави глезените му.
Когато се добра до стръмната пътека, всички вече бяха на стъпалата под портата, но привляклата ги светлина избледняваше. Скоро изчезна и се спусна още по-плътна тъма, защото облаците отново скриха луната. Лиан се притаи по-назад, за да не го забележат. Някакво неприятно усещане свиваше вътрешностите, а сетивата му се размътваха, като че самото пространство наоколо се разместваше. Стиснеше ли клепачи, в ума му се мяркаха чужди за него гледки — като пейзажите от Аакан, които разгледа в Шазмак, но по-разкривени, по-далечни от действителността.
Знаеше какво става, преживя го и преди седмица. Рулке бе задействал своята машина, но не за да лети с нея, а за да постигне Целите си.
Бурният вятър налиташе от юг и носеше ледени кристалчета, които жулеха кожата. Групата чакаше на загрозената със страшилища стълба пред Каркарон. Статуите над тях сякаш разперваха крилете си, за да се понесат със стихията. Студът изсмукваше и последните остатъци топлина от телата. За малко всичко притихна, после настана хаос.
От планинския склон се спусна вихър, несравним по ярост с всичко досега. Зърнаха го като безформена сянка, устремила се към тях.