Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Освен ако човек нямаше крила, това беше единственият подстъп към Кулата.
Официалният петчленен ескорт на Господаря Рал чакаше от другата страна на моста. Преди да стигнат до това място, имаха намерение да го последват в Кулата. Но след като свърнаха зад последния остър завой и очите на всички, включително и на Ричард, се плъзнаха към невъобразимо голямото туловище на Кулата, огледаха литналите в небесата тъмни каменни стени, укрепленията, бастионите, кулите, свързващите крепостни стени и мостове, всеки от които внушаваше непогрешимо чувство за зловеща заплаха, и вече не бяха толкова убедени в желанията си. При гледката на Ричард му се подкосиха коленете и щом заповяда на хората си да го чакат на място, никой не възропта особено убедително, освен с по някоя и друга дума на несъгласие.
Трябваше да събере цялата си воля, за да се накара да продължи напред, но мисълта, че всичките тези хора ще видят, че техният Господар Рал, техният магьосник, го е страх да влезе в Магьосническата кула, накара краката му да се движат напред, макар вътрешното му желание да искаше точно обратното. Освен това трябваше да влезе вътре така или иначе. Събра кураж, припомняйки си как Калан му бе разказвала, че Кулата е оградена от заклинания и че има места, където дори тя не може да проникне, тъй като заклинанията изсмукват смелостта на онзи, който опитва да влезе, и той не може да продължи. Точно това става и сега, опита се да се убеди той. Това е само заклинание, което има за цел да държи любопитните погледи надалеч, някакво илюзорно чувство, а не реална заплаха.
— Топло е — каза Райна, тъмните й очи удивено обикаляха помещението.
Ричард осъзна, че е права. Веднъж преминали желязната врата, въздухът бе загубил остротата си и ставаше все по-топъл с всяка следваща крачка, така че вътре беше топло като в пролетен ден. Мрачното, оловносиво небе, в което се врязваше планинският склон над Кулата, и свирепият вятър, който ги бе брулил по пътя насам, не носеха в себе си нищо пролетно.
Снегът по ботушите му бе започнал да се топи. Всички свалиха тежките си пелерини и ги струпаха на куп в ъгъла до каменната стена. Ричард попипа меча в ножницата си.
Огромната арка, през която минаха, бе поне петнайсет метра висока и изрязана направо във външната стена. Забелязаха път, който тръгваше надолу през някаква открита местност, после се скриваше в основата на каменната стена и се губеше в мрака долу. Вероятно извежда до конюшните, помисли си Ричард. Нямаше намерение да ходи там.
С мъка устоя на желанието си да се загърне с пелерината на сбърза и да стане невидим. Напоследък го правеше все по-често, намираше успокоение не само в самотата, която тя му осигуряваше, но и в странното, приятно усещане, което предизвикваше у него, усещане, подобно на успокоителния допир на меча до бедрото му — винаги следващ ритъма му на движение, неотлъчно до него.
Сложни композиции от зидани стени оформяха от мрачния двор скалист каньон с множество врати. Ричард избра да върви по една пътека, оформена с каменни плочи, която водеше към най-голямата от вратите.
Изведнъж Бердин го сграбчи за ръката толкова силно, че той потръпна от болка и мигновено се опита да се измъкне от хватката й.
— Бердин — попита я, — какво правиш? Има ли нещо?
Успя да измъкне ръката си, но тя го стисна отново.
— Виж! — каза с равен глас, от който косъмчетата на тила му настръхнаха. — На какво ти прилича това?
Всички се обърнаха натам, накъдето сочеше нейният Агиел.
Пред погледа им затанцуваха вълни от скални отломки и камъни, под повърхността на които сякаш плуваше огромна каменна риба. С приближаването на невидимото нещо всички се скупчиха в средата на пътеката. Каменната маса хрущеше и скърцаше, като че насила вгъвана на вълни, подобни на вода в езеро.
С приближаването на странното нещо Бердин се вкопчи в ръката му още по-силно. Дори Улик и Иган ахнаха заедно с всички, щом вълната се блъсна в здравите блокове под краката им и изпод вълните се разхвърчаха каменни пръски. Въртящото се движение на каменната маса се забави, докато накрая всичко се успокои.
— Е, добре, какво беше това? И какво щеше да стане, ако бяхме тръгнали към някоя от другите врати, а не по единствената пътека към тази голямата?
— Откъде да знам?
Тя примигна насреща му.
— Ти си магьосник. Трябва да знаеш подобни неща.
Бердин изобщо не би се замислила да се хвърли в бой срещу Улик и Иган, стига Ричард да й заповядаше. Но непознатата магия беше нещо съвсем различно. Макар те петимата да бяха стомана срещу стомана, никой от тях не се притесняваше ни най-малко да му покаже, че се страхува от магията. Бяха му го обяснявали неведнъж: те бяха стомана срещу стомана, за да може той да бъде магия срещу магия.