Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Боли ли ви нещо, сестричке? — попита Филип, като взе ръката й.
— Да. Имам болки. От време на време кръвта се качва в слепоочията ми и тупти. А понякога ми причернява пред очите и сърцето ми сякаш спира.
— А знаете ли, че аз всъщност още не съм разменил и дума с вас по повод на това невероятно избавление от катастрофата — продължи Филип, като се приближи до сестра си, за да придаде повече значение на този въпрос.
— А аз си мислех — каза младото момиче, — че при моето завръщане са ви дали необходимите разяснения. Баща ми ме уведоми, че те напълно го удовлетворяват.
— Но начинът, по който сте била спасена. Разкажете ми за това, Андре.
Младото момиче направи усилия, за да отговори.
— Боже мой! Разбирах, че иде и моят ред да бъда премазана, унищожена. Можех почти с точност да изчисля още колко секунди ми оставаха. Полупримряла и полуобезумяла, вдигнах ръце към небето за последна молитва и видях блестящия поглед на един човек, който сякаш управляваше цялата тълпа, а тълпата сякаш доброволно му се подчиняваше.
— И този човек беше граф Жозеф Балзамо?
— Е, добре! Стори ми се, че този човек е над бедствието, човешките болки не могат да го достигнат. По погледа му разбрах, че иска и може да ме спаси. Тогава стана нещо странно — аз бях изтощена, полумъртва, смазана, но изведнъж някаква непозната, непреодолима и тайнствена сила ме повдигна и понесе към него. Сякаш невидими ръце ме носеха над тази мелница, в която се гърчеха и умираха толкова нещастници, сякаш тези ръце ме връщаха към въздуха и към живота. О, разбираш ли, Филип — продължи Андре с известно въодушевление, — сигурна съм, че именно погледът на този човек ме издигаше нагоре. Щом докоснах ръката му, бях вече спасена.
— Уви! — прошепна Жилбер. — Тя е видяла само него, но не и мене, умиращия в краката й!
И той избърса плувналото си в пот чело.
— Така е. Било е почти полунощ! — продължи Филип. — И как стана така, че се прибрахте тук чак в три часа? Този мъж ви взе на ръце, така ли!
— На ръце ли? — Повтори Андре, като се изчерви. — Не си спомням добре. Знам само, че ме изтръгна от тълпата. А пък допирът на ръката му предизвика у мен същото усещане както в Таверне — щом ме докосна, аз припаднах отново или по-скоро отново заспах, тъй като преди припадък човек изпитва болка, а аз усетих само благотворното влияние на съня.
А Жилбер поглъщаше всяка дума на Андре, защото знаеше, че поне до този момент всяка дума беше истина.
— Когато дойдох на себе си — продължи младото момиче, — разбрах, че се намирам в богато обзаведен салон. От двете ми страни бяха застанали една камериерка и една дама. Те не изглеждаха обезпокоени, защото, щом отворих очи, ми се усмихнаха приветливо.
— А знаете ли колко часът беше, Андре?
— Биеше дванадесет и половина.
— О! — промълви младежът, като си поотдъхна. — Продължавайте, Андре, продължавайте.
— Благодарих на двете жени за грижите им и като знаех колко ще се безпокоите, поисках да ме откарат у дома веднага. Тогава те ми обясниха, че графът е отишъл отново на мястото на нещастието, за да помогне и на други ранени, но че щял да се върне и да ме откара у дома. И наистина, към два часа след полунощ чух, че по улицата се приближава карета. Обхвана ме познатият трепет, който съпътства винаги появата на този човек. Разлюлях се и паднах замаяна. Тогава са ме свалили по стълбата, настанили са ме във фиакъра и са ме довели тук. Ето всичко, което си спомням, братко…
— Благодаря, скъпа сестричке, благодаря. Ще посетя маркиза Дьо Савини и лично ще й изкажа благодарността си, а сега имам един последен въпрос, който е от второстепенно значение. Видяхте ли по време на нещастието нечие познато лице?
— Наистина — каза Андре, като се помъчи да си припомни нещо, — в момента, когато се разделихме с вас, Жилбер беше на десет крачки от мене.
— Видяла ме е — промълви Жилбер.
— Питам, защото докато ви търсех, Андре, намерих горкия младеж. Беше само ранен. Спасиха го и се надявам, че ще се оправи. Странното е — продължи Филип — и именно затова ви говоря за него, че намерих в сгърчената му ръка парче от вашата рокля. Не го ли зърнахте в последния момент?
— В последния момент, Филип, аз видях толкова ужасени и изплашени лица, лица, които изразяваха болка, егоизъм, любов, състрадание, алчност и цинизъм. Възможно е да съм видяла и този клетник, но не си спомням.
— Но все пак това откъснато от вашата рокля парче плат… а то е наистина от нея, защото аз го проверих с Никол и тя…
— И вие й казахте причината, поради която я разпитвате, така ли? — попита Андре, като си припомни странния разговор с Никол в Таверне по повод на същия този Жилбер.