Мечът на Шанара

Изчерпаха набързо тази тема. Нямаше какво толкова да се говори. Балинор беше дал инструкции на капитан Шийлън. Ако те не се върнеха, той щеше да потърси Гинисън и Фандуик, двамата командващи, на които Балинор можеше да разчита най-много, и да им нареди да свикат отново легиона и да се отбраняват срещу предстоящото нападение на Господаря на магиите и нашественическата му армия. Каза на Шийлън и да уведоми елфите и джуджетата, да ги предупреди за положението и да ги помоли за подкрепата им. Ивънтайн нямаше да позволи братовчедите му да останат за дълго пленници на Калахорн, а Аланон щеше да дойде веднага, след като научеше какво ги беше сполетяло. Четирите часа трябваше да са отдавна минали, така че това беше само въпрос на време, мислеше си той. Но времето не беше достатъчно, пък и Паланс беше твърдо решен да спечели трона на Калахорн, тъй че животът им се намираше в сериозна опасност. Човекът от границата вече съжаляваше, че не беше се вслушал в съвета на Дюрън и не беше избягнал сблъсъка с брат си, преди да е сигурен в изхода от него.

Никога не беше допускал, че нещата можеха да се влошат чак толкова много. Паланс беше обезумял, разяждан от такава омраза, че дори не пожела да изслуша Балинор. И все пак имаше нещо странно в неразумното му поведение. Не бяха само различията между двамата братя, които го разяряваха навремето. Не беше само болестта на баща му, болест, за която Паланс беше убеден, че брат му е виновен. Имаше някаква връзка с Шърл Рейвънлок, привлекателната жена, в която Паланс се беше влюбил преди месеци и се беше заклел да се ожени за нея, въпреки нейното нежелание. Нещо се беше случило на младата жена от Керн и Балинор беше обвинен за това. Паланс би направил всичко, само и само да я върне жива и здрава, ако наистина беше изчезнала. А според това, което брат му каза точно преди да ги заключат в тъмницата, май тя наистина беше изчезнала.

Човекът от границата обясни на братята елфи как стоят нещата. Сигурен беше, че Паланс скоро ще ги навести и ще поиска сведения за младата жена. Но нямаше да им повярва, когато му кажат, че не знаят нищо по въпроса…

Изминаха повече от двадесет и четири часа и все още никой не идваше. Нямаше нищо за ядене. И въпреки че очите им постепенно свикнаха с тъмнината, те просто нямаше какво друго да гледат, освен собствените си призрачни фигури и стените около тях. Спяха редувайки се и се мъчеха да запазят силите си за това, което предстоеше да се случи. Но неестествената тишина им пречеше да спят истински. Задоволяваха се само с лека, неспокойна дрямка, която не възстановяваше нито телата, нито духовете им. В началото се опитаха да открият слаби места по пантите и огромните железни врати, но всичко беше здраво пристегнато на мястото му. Нямаха никакви инструменти, а без тях беше невъзможно да копаят надълбоко в глинестата земя. Каменните стени бяха от векове, но все още яки и солидни, без никаква следа от протрит или ронещ се слой в хоросана. Накрая се отказаха от опитите си да избягат и седнаха, потънали в мълчание.