Мечът на Шанара

— Ти се обърна срещу мен, брат ти, когато разбра, че аз съм кралят. Опита се да ме отровиш, както отрови баща ми. Искаше и аз да съм болен и безпомощен, както е той сега… умиращ сам, забравен, абсолютно сам. Мислел си, че си намерил съюзник, който може да спечели трона за теб, когато тръгна с този предател Аланон. Ако знаеш само колко много мразя този човек — не, не човек, а зло същество! Той трябва да бъде унищожен! Но ти ще останеш в тази килия, сам и забравен от всички, Балинор, докато умреш — участта, която беше определил за мен!

Внезапно се обърна, прекъсна тирадата си, изсмя се жлъчно и се запъти към затворената врата. Балинор си помисли, че ще я отвори, но в този момент тромавият младеж се спря и се обърна. Бавно се доближи до него, а очите му отново се натъжиха.

— Можеше да не се връщаш в тази земя и тогава нямаше да ти се случи нищо — измърмори той, сякаш беше объркан от този факт. — Стенмин каза, че ще се върнеш, въпреки че го уверявах, че няма да го направиш. Той отново се оказа прав. Защо се върна?

Балинор мислеше бързо. Трябваше веднага да задържи вниманието на брат си, за да разбере какво се е случило с баща му и приятелите му.

— Аз… аз разбрах, че съм сбъркал, че не съм бил прав — отговори бавно той. — Върнах се у дома, за да видя баща ни, и тебе, Паланс.

— Татко. — Думата излезе от устата му като някакво непознато име. Принцът се приближи с още една крачка. — Ние не сме в състояние да му помогнем, той вече лежи като мъртвец в онази стая в южното крило. Стенмин се грижи за него, и аз, но нищо не може да се направи. Той като че ли не иска да живее…

— Но какво му е? — издаде Балинор нетърпението си и се запъти към другия заплашително.

— Не се приближавай, Балинор. — Паланс отстъпи бързо, извади дълга кама и я насочи напред, за да се защити. Балинор се поколеба за миг. Лесно можеше да вземе камата и да задържи принца като заложник, докато бъде освободен. Но нещо го възпря, нещо дълбоко в него го предупреди, че не трябва да прави това. Спря се бързо, вдигна ръцете и отстъпи към стената.

— Не забравяй, че си мой пленник. — Паланс поклати доволно глава, а гласът му потрепера. — Ти отрови краля и се опита да отровиш и мен. Бих могъл да те осъдя на смърт. Стенмин ме посъветва веднага да те ликвидирам, но аз не съм страхливец като него. И аз бях командващ в Граничния легион, преди… Но тях вече ги няма — разпуснати и по домовете при семействата си. Моето царуване ще бъде време на мир. Ти не разбираш това, Балинор, нали?

Човекът от границата поклати отрицателно глава и отчаяно се мъчеше да задържи вниманието на брат си още няколко минути. Очевидно Паланс беше полудял, независимо дали лудостта му се дължеше на някакво вродено мозъчно увреждане или на напрежението, каквото и да е било то, след като Балинор беше напуснал. Тирзис с Аланон. Невъзможно беше да се определи причината. Но във всеки случай този човек вече не беше брат му, с който Балинор беше израсъл и когото беше обичал така, както не беше обичал никой друг. Той беше за него един непознат, който живееше във физическата обвивка на тялото на брат му — непознат, обладан от идея фикс да бъде крал на Калахорн. Зад всичко това стоеше Стенмин. Балинор беше повече от сигурен. По някакъв начин мистикът беше изкривил съзнанието на побъркалия се Паланс в удобна за собствените му цели посока, внушил му беше да стане крал. Брат му винаги е искал да управлява Калахорн. Стенмин е бил до него през цялото време. Напътствал го е и го е съветвал като близък приятел, тровел е съзнанието му, настройвал го е срещу брат му. Но Паланс имаше силна воля и беше независим, разумен и здрав човек, който не можеше да бъде лесно сломен. Въпреки това той се беше променил. Хендъл не беше прав за Паланс, но явно и Балинор не е бил прав, И двамата не бяха успели да предвидят това, а сега вече беше прекалено късно.