Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Той е невинен, господарко! Той е невинен! Никой не може да обвини в нищо благородния Лестър!
— Но, мила, нали ти сама каза, че граф Лестър знае цялата ти история?
— Нима казах това? — отвърна с въпрос нещастната Еми, забравила всяка грижа за последователността на думите си, както и за собствените си интереси. — Ако съм го казала, значи, съм го оклеветила по най-долен начин! Сигурна съм — и нека бог ми е свидетел, — че той дори не си е помислял да ми стори някакво зло!
— В такъв случай аз искам да знам кой те е подучил да постъпиш така! — извика Елизабет. — Говори или моят гняв — а гневът на кралицата е като пламък — ще те изпепели и ще те унищожи като хвърлена в печката съчка!
При тази заплаха в душата на Лестър се пробудиха най-добрите чувства. У него заговори гордостта и той разбра, че ще се опозори завинаги, ако се възползува от великодушната намеса на жена си, а нея — като награда за самопожертвувателната й любов — остави в ръцете на възмутената кралица. Той бе вдигнал вече глава, за да признае с достойнството на благороден човек своя брак и да защити графинята, когато неочаквано се появи Варни, който очевидно бе роден, за да бъде злият гений на своя господар. На лицето му бе изписано вълнение, косите и дрехите му бяха раздърпани.
— Какво означава това нахално втурване? — попита Елизабет.
С вид на човек, напълно смазан от мъка и срам, Варни се хвърли в краката й и извика:
— Прощавайте, господарко, прощавайте! Само мен, единствено мен трябва да накажете, ако заслужавам наказание, но пощадете моя благороден, великодушен и напълно невинен господар!
Еми, която все още стоеше на колене, бързо се изправи, щом видя до себе си омразния човек, и първият й порив бе да се хвърли към Лестър. Спря я новият израз на нерешителност и дори на плахост, който се изписа върху лицето на графа, след като появяването на неговия любимец постави началото на нова сцена. Тя извика, олюля се и започна да моли кралицата да я затворят в най-дълбоката тъмница на замъка.
— Постъпете с мен като с най-долна престъпница — каза тя, — но ме спасете от този отвратителен и безсрамен злодей, преди окончателно да съм загубила разума си!
— Но защо, мила? — попита кралицата, обзета от ново чувство. — Какво ти е направил този вероломен рицар? Защо говориш така за него?
— Той е причина за моята мъка, той ме оскърби дълбоко! Но не е само това. Той пося раздор там, където трябваше да царува мир. Наистина ще полудея, ако продължа да го гледам!
— Струва ми се, че ти и без това вече си полудяла — каза кралицата. — Лорд Хънсдън, погрижете се за тази нещастна млада жена. Настанете я на сигурно място и я предайте в честни ръце, докато не я повикам отново.
Подбудени от състрадание към тази необикновена жена или от някакви други причини, две-три придворни дами изявиха желание да се погрижат за нея, но кралицата възрази рязко:
— Не, не е нужно. Благодарение на бога всички вие имате остър слух и пъргави езици. Нашият роднина Хънсдън е възглух, пък и езикът му, макар и груб, е доста тромав. Хънсдън, погрижете се никой да не говори с нея.
— Кълна се в светата Дева — отвърна Хънсдън, като придържаше със силната си мускулеста ръка изтощената и почти загубила съзнание Еми, — че това е едно прекрасно дете. Ваше величество го е поверила на грубовата, но добра дойка. При мен тя ще се чувствува така сигурно, както се чувстват моите пиленца, дъщерите ми.
С тия думи той отведе Еми. Почти безчувствена и обезсилена, тя не оказа никаква съпротива. Главата й бе отпусната върху силното рамо на лорда, а неговите оредели в боевете коси и дългата му сива брада се смесваха с нейните светлокафяви къдри. Кралицата ги изпрати с поглед. Самообладанието — това крайно необходимо за монарха качество — й помогна да преодолее възбудата си и сега единственото й желание сякаш беше да заличи впечатлението от гневното си избухване в паметта на свидетелите.
— Лорд Хънсдън е прав — каза тя. — Той наистина е прекалено грубовата дойка за такова нежно дете.
— Лорд Хънсдън, позволявам си да кажа това не за да омаловажа неговите качества — обади се настоятелят на катедралата „Свети Асафий“, — се изразява прекалено свободно и понякога вмъква в приказките си такива страшни и кощунствени проклятия, каквито би могъл да употреби само един езичник или папист.
— Това е в кръвта му, господин настоятел — отвърна Елизабет, като се обърна рязко към преподобния отец. — И мен може да обвините в подобна избухливост. Отличителна черта на рода Болейн е горещата кръв и откровеното слово. Те бързат да кажат това, което мислят, без да подбират думите си. И аз се надявам — вярвам, че в това няма нищо грешно, — че тази кръв не е изстинала много от смесването си с кръвта на Тюдорите.