Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Не, Еми, телом — не — отвърна той.
— Значи, и аз ще бъда вече здрава. О, Дъдли, аз бях болна! Бях много болна, откакто не сме се виждали — днешната ни ужасна среща изобщо не я броя. Какво ли не изпитах — болест, мъка, страхове! Но ти дойде и с теб се върнаха радостта, здравето и сигурността!
— Уви, Еми — отвърна Лестър, — ти ме погуби!
— Аз ли, милорд? — попита Еми и едва появилата се лека руменина на радостта отново изчезна от бузите й. — Как съм могла да напакостя на човека, когото обичам повече от себе си?
— Не искам да те упреквам, Еми отвърна графът, — но не наруши ли ти моите заповеди и присъствието ти тук не излага ли и двама ни на опасност?
— Нима това е така? Нима? — възкликна тревожно Еми. — В такъв случай аз няма да остана нито минута повече. Ако знаеш само какви ужасни неща ме накараха да напусна Къмнър! Аз обаче няма да говоря за себе си. Ще кажа само, че ако това е възможно, никога не бих се върнала там по своя воля… Но щом е необходимо за твоята безопасност…
— Ние ще ти намерим някое друго убежище, Еми — каза графът. — Ще отидеш в един от моите северни замъци и няколко дни… мисля, че не повече… ще се представяш за жена на Варни.
— Лорд Лестър! — извика Еми и се изтръгна от прегръдките му. — Как е възможно? Вие давате на съпругата си недостойния съвет да се признае за жена на друг? И избирате за тази цел тъкмо Варни?
— Еми, говоря ти сериозно. Варни е мой предан слуга и е посветен в най-интимните ми тайни. Сега аз съм готов да се лиша по-скоро от дясната си ръка, отколкото от неговата помощ. Ти нямаш причини да се отнасяш така презрително към него.
— Бих могла да посоча една — отвърна графинята — и виждам как той, въпреки самонадеяността си, трепери от страх. Аз обаче няма да обвинявам човек, който ти е необходим като дясна ръка. Той може и да ти е предан, но ако искаш да запазиш предаността му, не му се доверявай много. За себе си ще кажа, че само със сила мога да бъда заставена да тръгна след него, а свой Мъж не бих се съгласила да го нарека дори за…
— Но, Еми — каза Лестър, ядосан от упорството й, — това е само временна измама, необходима за нашата сигурност, която сега виси на косъм заради твоя женски каприз, заради желанието ти час по-скоро да заемеш положението, което отговаря на титлата ти! А аз ти дадох тази титла при условие, че известно време нашият брак ще остане в тайна. Ако предложението ми не ти харесва, сърди се на себе си, защото ти ни доведе и двамата дотук с твоето безумие. Друго средство няма и ти трябва да изпълниш заповедта ми.
— Не мога да изпълня тази заповед — отвърна Еми, — защото тя не е в съгласие с честта й съвестта ми. Този път няма да те послушам. В името на твоята нечестна игра ти можеш да се опетниш, но аз никога няма да направя нещо, което би ме опозорило. Как ще можеш да видиш в мен чистата и целомъдрена жена, достойна да споделя съдбата ти, ако сега се съглася да скитам из цялата страна като жена на този безпътен човек, твоя слуга Варни?
— Милорд — намеси се Варни, — съжалявам, че графинята е твърде предубедена към мен, за да приеме сега едно мое предложение, макар че то би могло да й хареса повече, отколкото собствените й планове. Тя има влияние над мистър Едмънд Тресилиан и сигурно лесно ще го накара да я съпроводи до Лидкоут хол, където би могла да живее, докато настъпи време да се открие тайната.
Лестър мълчеше, без да откъсва от Еми втренчения си поглед, в който изведнъж припламна подозрение. Еми обаче изрази спонтанно чувството си:
— Ах, ако можех отново да попадна в бащиния си дом! Когато го напуснах, аз съвсем не мислех, че ще се разделя и с честта, и с душевното си спокойствие.
Варни продължи, сякаш мислеше гласно:
— Това, разбира се, ще принуди милорда да сподели тайната си със странични лица, но графинята сигурно може да гарантира за честта на мистър Тресилиан и на хората от дома на нейния баща.
— Млъкни, Варни! — извика Лестър, който вече не беше в състояние да се въздържа. — Кълна се в небето, че ще забия кинжала си в гърдите ти, ако още веднъж ми предложиш да споделя тайната си с Тресилиан.
— А защо да не му се довериш? — попита графинята. — Нима е по-уместно да споделяш тайните си с Варни, отколкото с един безупречно честен и благороден човек? Не ме гледай така страшно, аз казвам истината. Веднъж вече сторих зло на Тресилиан заради теб, но сега не искам пак да бъда несправедлива към него и да мълча, когато се поставя под съмнение неговата чест. Аз мога да се въздържа — добави тя, като гледаше към Варни — и да не смъкна маската на лицемера, но не мога да позволя да се клевети благороден човек в мое присъствие.