Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Варни, аз те считам за предан човек и няма да скрия нищо от теб. Моите отношения с Елизабет се промениха. Някакъв безумен порив ме тласна днес да започна с нея разговор, към който не мога да не се върна пак, защото това би засегнало дълбоко чувствата на която и да е жена. И все пак аз няма да имам сили, няма да посмея да го подновя. Тя никога няма да ми прости, че пробудих у нея човешка страст и станах свидетел на проявата й.
— Трябва да предприемем нещо, милорд, и то колкото е възможно по-бързо.
— Нищо не може да се направи в случая — отвърна унило Лестър. — Аз приличам на човек, който дълго се е изкачвал по отвесна скала, и когато до върха остава само една рискована крачка, той изведнъж вижда, че пътят му напред е преграден, а назад също не е възможно да се върне вече. Аз също виждам върха, без да мога да го достигна, а под мен зее пропаст, в която неизбежно ще падна, щом отслабнат ръцете ми и главата ми се замае.
— Положението ви не е чак толкова лошо, милорд. Нека опитаме това, за което вече се съгласихте. Успеем ли да скрием от Елизабет вашия брак, все още всичко може да завърши благополучно. Аз веднага ще отида при графинята. Тя ме мрази наистина заради това, че — както правилно предполага — моята преданост към ваша светлост вреди на нейните уж законни права. Неприязънта й обаче не ме плаши. Тя ще ме изслуша и аз ще й изложа такива съображения за необходимостта да се покори пред обстоятелствата, че тя непременно ще се съгласи с всички мерки, които може би ще ни се наложи да вземем.
— Не, Варни — каза Лестър, — аз премислих всичко и искам сам да поговоря с Еми.
Макар че в досегашното си поведение Варни проявяваше или поне даваше вид, че проявява загриженост единствено за господаря си, сега дойде момент да се изплаши за собствената си кожа.
— Нима наистина искате сам да говорите с графинята? — попита той.
— Да — отвърна Лестър, — Донеси ми плащ, ще мина край стражата като твой слуга, тъй като ти имаш право да влизаш свободно при нея.
— Но, милорд…
— Никакви „но“ — рязко го прекъсна Лестър, — ще постъпя така, както искам. Струва ми се, че Хънсдън спи в кулата Сейнтлоу, а до нея може да се стигне по един таен коридор, където няма опасност да ме срещне никой. Пък и не е кой знае каква беда, ако ме види Хънсдън. Той ми е приятел, а не враг, и е достатъчно глупав, за да приеме за чиста монета всичко, което му се каже. Веднага ми донеси плаща.
Варни нямаше друг избор, освен да се подчини. След няколко минути, загърнат с плащ и нахлупил шапка над очите си, Лестър вървеше след Варни по тайния проход, който водеше към покоите на Хънсдън. Тук наистина почти нямаше опасност от случайна среща, пък и светлината беше твърде слаба, за да могат да ги познаят. Те приближиха вратата, пред която предпазливият Хънсдън, следвайки военните си навици, бе поставил страж — един от собствените си телохранители северняци. Той пусна без каквото и да е възражение сър Ричард Варни и неговия придружител, като измърмори само на изкълченото си наречие:
— Да можеше само, братле, да я поукротиш малко тая побъркана дама. Главата ми се пръска вече от нейния плач. По-добре е човек да стои на пост в снежните преспи из полята на Катлоуди.
Те влязоха бързо и заключиха след себе си вратата.
— Е, добри демоне — измърмори под носа си Варни, — ако съществуваш изобщо, ела да отървеш от беда своя помощник, тъй като корабът ми се намира сега сред опасни вълни!
Разчорлена и с раздърпани дрехи, графиня Еми седеше на леглото, изпаднала в дълбоко униние. Тя трепна при изскърцването на вратата, обърна се бързо и като впи поглед във Варни, извика:
— Негоднико, идваш да извършиш някое ново злодеяние ли? Лестър прекъсна бързо обвиненията й. Той излезе напред, хвърли плаща си и по-скоро строго, отколкото нежно, каза:
— Мадам, вие ще имате работа с мен, а не със сър Ричард Варни.
Сякаш някой бе махнал с вълшебна пръчка — толкова рязко се измениха и видът, и поведението на графинята.
— Дъдли! — извика тя. — Дъдли! Дойде най-сетне!
Тя се спусна с бързината на светкавица към съпруга си, хвърли се на шията му и без да обръща внимание на присъствието на Варни, го обсипа с милувки и измокри лицето му със сълзи. От устата й излизаха откъслечни и несвързани думи, най-нежни изрази, които би могла да й подшушне само любовта.
Лестър мислеше, че има достатъчно основания да се сърди на жена си за нейното непослушание, което едва не го погуби тази сутрин. Кой гняв обаче би останал непреклонен пред такива ласки, пред такава безгранична привързаност, проявена от жена, която беше толкова хубава, че дори раздърпаното й облекло, дори страхът, мъката и изтощението, способни да унищожат красотата на други жени, я правеха само още по-привлекателна! Той приемаше тези ласки и им отговаряше, макар че в нежността му имаше тъга, която тя не можа да забележи, докато не премина първата бурна изява на радостта. Сетне тя се вгледа в лицето му и го попита, обезпокоена, дали не е болен.