Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Ще се опитам.
— Трябва ни предупреждение. Искам да съм там, когато излезе. Ще знаеш ли в коя част на стената ще мине?
— Понякога мога да видя, но не винаги. — Диего отново се почувства виновен. — Съжалявам, ваше величество. Не знам… Не винаги мога да кажа какво ще видя. Понякога няма нищо. Боя се, че не съм много…
Кралят сложи ръка на рамото му.
— Ти вече много ни помогна и още ще си ни полезен, ако е рекъл Джад. Повярвай ми, не го казвам, за да те успокоя.
— Но как, ваше величество?
— Не е сложно, ако разбираш нещо от война. Представи си нещата така: хората не виждат добре в тъмното. Представи си войната като мрак. По време на битка или преди нея командирът вижда само онова, което става в непосредствена близост, при това не много ясно. Но ако ти си с мене и баща ти командва фланга — надявам се с божията помощ това скоро да стане, — ти ще можеш да ми казваш какво става при него. Каквито и сведения да ми дадеш, все ще е повече, отколкото да не знам нищо. Диего, ти ще си моят лъч светлина, като дар от бога, за да мога да виждам в мрака.
Повя вятър и листата прошумоляха. Диего погледна краля и преглътна. Странно, но в този миг се почувства едновременно по-голям и по-нищожен, отколкото беше. Отмести поглед и отново зърна пред себе си могъщите стени и блестящите куполи на Фезана, но там нямаше какво да го успокои.
Затвори очи и почувства обичайното замайване. Протегна ръка и се подпря на близкото дърво.
Видя баща си и внезапно се потопи във водовъртежа на фезанските улици. Усети как опасността обгръща баща му като огнен пръстен.
Всъщност това наоколо наистина беше огън.
С разтуптяно сърце и все още затворени очи, опитвайки се да се съсредоточи, той изрече:
— Има факли и голяма тълпа. Бягащи хора. Горят къщи, ваше величество. С баща ми има някакъв старец.
— Сляп ли е? — нетърпеливо попита кралят.
— Не мога да кажа. Всичко гори.
— Имаш право! Виждам дима оттук. В името на Джад, какво правят те? Къде отива баща ти?
— Господарю, не мога… Не, почакайте!
Диего се опитваше да се ориентира. Никога не беше виждал лица с второто си зрение, а само долавяше присъствие, излъчване, усещане за хора, като в центъра винаги беше баща му, понякога майка му или брат му. Сега усещаше високи къщи, стени, фонтан. Блъскащи се хора. После два купола, син и бял.
Зад баща му. На изток. Той отвори очи, преодолявайки замайването, и посочи на юг.
— Отиват към някакво място в стената от тази страна. Сигурно има изход, както казахте. Бият се. Защо се бият в града, господарю?
Рамиро се намръщи.
— Не знам. Мога само да предполагам. Щом баща ти е с бен Йонанон и се бие, значи може ашаритите да са нападнали киндатите. Нямам представа защо. Но това може само да ни е от полза, ако Родриго успее да се измъкне.
Това никак не звучеше утешително.
— Ела! — каза кралят. — Ти отново ми помогна. Наистина си моят лъч светлина, Диего Белмонте.
Слънцето вече беше залязло. Над равнината на Фезана се спускаше здрачът, бърз и красив. На запад последното червено сияние обагряше небето. Куполите вече не блестяха. Над града се издигаше черен дим.
Не му позволиха да отиде да види дали баща му ще се измъкне и да го посрещне, ако успее. Кралят разреши на Фернан да тръгне с него, но Диего трябваше да остане. Беше решено, че край стените е твърде опасно, защото кралят тръгваше само с петдесет души, които трябваше да се промъкнат тихо до реката и рова.
Диего беше оскърбен до дъното на душата си. Само благодарение на него кралят знаеше накъде е тръгнал Родриго, а сега му забраняваха да се присъедини към тях. Явно да бъдеш от полза за краля на Валедо си имаше и лошите страни.
Фернан ликуваше, но от съчувствие към брат си се опита да го скрие. Диего обаче го познаваше достатъчно добре, за да се излъже. Той се обърна и мълчаливо се запъти към оставащите войници. С него беше Иберо и — за голяма негова изненада — граф Гонзалес де Рада.
Докато яздеха на запад край реката, той си мислеше, че може би конетабълът няма особено желание да се среща с Родриго. А може би причината беше в клетвата, която де Рада беше дал пред баща му. Фернан беше с краля, така че той трябваше да остане с Диего.
Не се наложи да яздят дълго. Скоро видяха лагерните огньове. Когато стигнаха селцето, където следобед беше спрял обозът, бялата луна едва беше изгряла.