Тайната на Ботичели

Това вече го бях разбрала — от тайния проход, свързващ замъка Сант Анджело и Ватикана в Рим. Но прецених, че най-добре е да не припомням на брат Гуидо за деня, в който вярата му умря. Докато бягахме напред, осъзнах, че тази вяра наистина вече я няма. Сами знаете колко свързан го бях виждала с вярата, затова за мен беше истински шок да чуя как се обръщат към него само с „Гуидо“, как той говори за жени и как се присмива на Бога, дори и на шега. Мислено се шляпнах по челото. Но какво ми ставаше, по дяволите?! Щом той вече действително се е върнал в нормалния живот, тогава не би ли имало някакъв шанс за мен, за нас?

Продължихме да бягаме тихо, докато накрая зеленикавите багри пред нас ни подсказаха, че горе има светлина. Изкачихме се по друга стълба и през преддверието се озовахме в широката паст на манастирската църква. Готическите арки, боядисани в млечносиньо, червено и охра, бяха красиво осветени от пълната луна, чиито лъчи проникваха през засводените прозорци на огромния купол горе. Група монаси край олтара каканижеше някоя от среднощните си молитви. Не ни видяха. Промъкнахме се безшумно зад гърбовете им и се изнизахме в нощта. Щом се озовахме навън, брат Гуидо сграбчи ръката ми по-скоро нетърпеливо, отколкото нежно и ме затегли напред през посребрените улици. В мига, в който облаците пак разкриха луната, вече видях крайната ни цел — гигантска църква с две високи кули — базиликата „Сант Амброджо“.

— Сложи си маската! — прошепна приятелят ми, когато приближихме. — Контролирай дишането си. И прави каквото ти кажа!

За миг спряхме пред църквата, за да се овладеем, а после брат Гуидо просто натисна тежките врати.

— Не заключват ли? — прошепнах.

— Божият дом е винаги отворен — изсмя се подигравателно брат Гуидо с тон, който никак не ми хареса.

Когато влязохме, забелязах, че братята тук вървят в синхрон с братята си от „Санта Мария деле Грацие“, защото литургията току-що бе завършила и монасите тътрузеха крака към килиите си за два часа почивка до следващата служба. Беше останал само един свещенослужител, точно както някога в обречената църква в Неапол, който гасеше свещите.

Тръгнахме безшумно по пътеката и брат Гуидо прочисти гърлото си. Старецът се обърна и мило ни се усмихна, като че ли ни беше очаквал.

— Моля за извинение, братко — започна брат Гуидо. — Аз съм член на личната охрана на лорд Лудовико. — Старият монах го огледа от горе до долу, не пропускайки да забележи чисто новото му снаряжение, високата му осанка, благородното му лице. — Имам честта да ескортирам дожаресата на Венецианската република. — Тук посочи към мен, а старецът в расо зяпна от изумление.

Опитах се да се престоря на колкото бе възможно по-надменна.

— Наредено ми е да ви помоля да позволите на дожаресата една частна визита при прочутите ви реликви, защото тя желае да се помоли необезпокоявана в час, когато очите на хората не са вперени в нея.