Лебедова песен [bg]

Мъжът стоеше и гледаше свещта.

— Това беше най-лошото. Хората, които на единия ден бяха добре, на следващия умираха. Една нощ… — Очите му се навлажниха като замръзнало езеро заради прииждащите спомени. — Една нощ всички бяхме заспали, но аз се събудих, защото ми стана студено. Печката гореше и във вагона беше топло… но целият треперех. Кълна се в Бог… знаех, че сянката на Смъртта беше тук и обикаляше от човек на човек, за да си избере кой да е следващият, който да вземе със себе си. Онова нещо направо смрази костите ми, когато мина покрай мен… и не след дълго си тръгна. На следващия ден Роджър беше починал с отворени очи. А само ден по-рано разказваше вицове. Знаете ли какво предложи лудият Лирой. Той каза: „Ръсти, хайде двамата с теб да нарисуваме щастливо лице на това коп’ле, преди да го изпратим!“. Така и направихме… но не беше неуважителен жест, о, не! — Мъжът поклати глава. — Обичахме този стар нехранимайко. Просто му направихме онова лице, с което се чувстваше най-добре. След това двамата с Еди Роско го отнесохме и го погребахме. Струваше ми се, че съм помогнал за изкопаването на сто гроба за една седмица, докато не останахме само аз и Лирой. — Ръсти се усмихна вяло и погледна покрай Суон и Джош към ъгъла. — Изглеждаш добре, стари приятелю! По дяволите, смятах, че аз ще съм този, който ще си отиде заедно с първите!

— Няма никой друг освен теб? — попита детето.

— Да, само аз съм. Останах последният оцелял от цирк „Ридел“. — Ръсти погледна Джош. — Кой спечели?

— Какво имаш предвид?

— Войната. Кой спечели войната? Ние или руснаците?

— Не знам. Ако Русия прилича на онова, което двамата със Суон видяхме… Бог да им е на помощ и на руснаците.

— Е, трябва да отвръщаш на огъня с огън — рече Ръсти. — Така казваше майка ми. Бори огъня с огън. Вероятно има нещо хубаво в цялата тази работа. Вероятно вече са изстреляни всичките бомби и ракети на света и не са останали такива. Огньовете са победени… и старият свят все още е тук, нали?

— Да — съгласи се Джош. — Светът все още е тук. Както и ние.

— Предполагам, че светът се е променил. Искам да кажа, че ако навсякъде е като тук, понятието за лукс малко се е променило.

— Забрави за лукса — каза му гигантът. — Този вагон и печката са лукс, приятелю.

Ръсти се ухили и показа дупката от липсващия зъб.

— Аха, имам си истински дворец тук, нали? — Той се загледа в Суон, след което стана, отиде до закачалката и откачи от нея едно черно кадифено сако. Намигна ѝ, свали си дънковото яке и си облече новото. В джоба на гърдите му имаше бяла кърпичка. — Ще ти кажа с какво разполагаме още… с нещо, което никога няма да се промени, малка госпожице. С магия. Вярваш ли в магията, скъпа?