Лебедова песен [bg]

— Последният от тях? — зачуди се Джош.

— Аха. Последният от циркаджиите. Един от най-добрите клоуни, които някога сте виждали. Човече, можеше да накара камък да се разсмее. — Мъжът въздъхна и сви рамене. — Е, всичко приключи вече. Той беше последният от тях… освен мен, искам да кажа.

Джош пристъпи напред и задържа свещта в чинийката до лицето му, за да го огледа по-добре.

Мъжът беше слаб и дългунест, а мършавото му и изпито лице беше дълго и тясно, сякаш стиснато в менгеме. Косата му беше къдрава и светлокестенява и се спускаше над високото му чело почти до рошавите му кестеняви вежди. Очите под тях бяха големи и влажни, смесица между лешник и топаз. Носът му беше дълъг и тънък, в тон с всичко останало, но устата беше главният герой на лицето му: устните му бяха дебели плънки от месо, предназначени да правят чудодейни гримаси и усмивки. Джош не беше виждал такива устни, откакто му сервираха големоуст бибан в един ресторант в Джорджия. Новодошлият беше облечен в протрито от употреба прашно дънково яке, тъмносиня бархетна риза и дънки. Живите му и изразителни очи постоянно се местеха между Джош и Суон, задържаха се за известно време върху детето и пак се връщаха на гиганта.

— Казвам се Ръсти Уедърс — представи се мъжът. — А сега ми кажете кои, да го вземат мътните, сте вие и как стигнахте дотук?

— Аз се казвам Джош Хъчинс, а това е Суон Прескот. Не сме яли и пили нищо от три дни. Можеш ли да ни помогнеш?

Ръсти Уедърс кимна към пластмасовата туба.

— Обслужете се сами. Това е вода от една рекичка на двеста метра от железопътните линии. Не знам колко е чиста, но я пия от… — Мъжът се намръщи, отиде до стената и опипа резките, които беше изрязал с ножчето си. Прокара пръст през тях. — Четиридесет и един дни, плюс-минус.

Джош отвори тубата, помириса съдържанието ѝ и колебливо отпи. Водата беше мазна, но иначе нищо ѝ нямаше. Пи отново и я подаде на Суон.

— Единствената храна, която ми остана, е „Грейви Трейн“ — каза Ръсти. — Един приятел и съпругата му правеха номер с кучета. Френски пудели, които скачаха през обръчи. — Ръсти пльосна каубойската си шапка върху червената перука, издърпа сгъваемия стол към себе си, обърна го и седна върху него с кръстосани на облегалката му ръце. — Мина доста време от случилото се, казвам ви. В един момент влакът се движеше съвсем нормално, а в следващия небето заприлича на вътрешността на мина и вятърът започна да събаря вагоните. Имали сме торнада в Оклахома, но проклет да съм, ако това не беше дядо им на всичките! — Мъжът поклати глава при този спомен. — Имате ли цигари?

— Не. Съжалявам.

— Мамка му! Човече, точно сега с удоволствие бих изял дори стек от тях! — Ръсти присви очи и огледа внимателно Джош и Суон. — Вие двамата приличате на прегазени от десетки брахмани26. Ранени ли сте?