Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Беше след полунощ. Дъждът продължаваше да вали, ситен и напоителен, нощното небе продължаваше да е непрогледно черно и зловещо, когато изтощеният Мениън Лий залитна силно върху малък, грубо скован сал в спокойно заливче на северозападния бряг на острова. Две тънки ръце се протегнаха да го подхванат, докато падаше и той се втренчи изненадан в очите на Шърл Рейвънлок. Чакала го беше, както се беше зарекла, въпреки че я беше умолявал да отиде с другите, когато започне масовата евакуация. Изранен и подпухнал, с разкъсани дрехи и с прогизнала от дъжда и от собствената му кръв кожа, той я остави да го загърне в наметало, което кой знае как се беше запазило сухо и топло и да го подкрепя на рамото си, докато седяха приведени в сенките на нощта и чакаха.
Някои се бяха върнали с Мениън, други се качваха на лодките сега, всички те изтощени от битката, но ужасно горди от смелостта и саможертвата, които бяха проявили тази нощ в равнините северно от Керн. Принцът на Лий никога не беше виждал такава храброст пред лицето на такъв многочислен враг. Тези няколко мъже от легендарния Граничен легион така разстроиха вражеския лагер, че дори сега, близо четири часа след първия удар, враговете не можеха да дойдат на себе си. Многочислеността им беше невероятна — прииждаха с хиляди и хиляди, и се нахвърляха върху всеки, който им се мернеше пред погледа, нараняваха и убиваха дори свои хора Движеше ги нещо повече от страх или омраза. Движеше ги нечовешката сила на Господаря на магиите, невъобразимият му бяс ги хвърляше в битката като побъркани същества, обладани от една единствена цел — да унищожават. Въпреки това хората от легиона не ги допускаха да се приближат, притискаха ги непрестанно и се оттегляха, само за да се прегрупират и да нападнат отново. Много от тях загинаха. Мениън не знаеше какво беше спасило собственият му крехък живот, но сякаш беше някакво чудо.
Въжетата, с които беше завързан салът бяха отвързани и той усети как се отделиха от брега, и после, поети от течението, бяха привлечени в центъра на придошлата Мърмидън. Малко след това бяха в главното корито на реката и се понесоха надолу към обградения със стени Тирзис, където хората от Керн бяха избягали няколко часа преди това благодарение на една безупречно осъществена масова евакуация. Четиридесет хиляди души, скупчени в огромни салове, малки лодки, дори в ладии за двама, се бяха измъкнаха незабелязано от обсадения град, докато вражеските наблюдателни постове, които охраняваха западния бряг на Мърмидън, бързо се върнаха в главния лагер, където им се стори, че армиите на Калахорн са тръгнали на повсеместна атака. Шумът от дъжда, бученето на реката и виковете на отдалечения лагер бяха заглушили неясните шумове от хората в лодките и саловете, натъпкани и притиснати едни в други в отчаян, ужасен опит за свобода. Тъмнината на облачното небе беше добро прикритие. Общата им смелост също им беше помогнала. Поне засега те се бяха измъкнали от Господаря на магиите.
Мениън се отпусна за известно време, без да усеща нищо, освен лекото полюшване на носещия се на юг по реката сал. В неспокойното му съзнание проблясваха странни сънища, а времето отминаваше в приятни минути на спокойна тишина. После отнякъде до него достигнаха гласове, блъснаха се в подсъзнанието му, сепнаха го рязко от съня му и когато отвори очи, беше заслепен от огромна червена светлина, която изпълваше въздуха около него. Присви очи, надигна се от рамото на Шърл и на слабото му лице се изписа неувереност, когато видя небето на север обляно в червеникави отблясъци, които се сливаха с ярко златистото на зората. Шърл му говореше нещо тихо в ухото, думите бяха плахи и горчиви:
— Запалиха града, Мениън. Те изгориха моя дом!
Мениън сведе очи и стисна крехката ръка на момичето в своята. Хората от Керн успяха да се спасят, но градът беше изживял последния си ден и с ужасяваща величественост се превръщаше в пепел.
ГЛАВА 25
Часовете се точеха безшумно в черната като гробница малка килия. Накрая очите на пленниците привикнаха с непрогледната тъмнина, но остана една самота, която сковаваше сетивата и ги лишаваше от усещането им за време. Единственото, което тримата пленници чуваха в черната празнота освен собственото си дишане, беше рядкото притичване на някой малък гризач и нестихващите капки на ледена вода върху износения камък. Накрая собствените им уши започнаха да ги подвеждат и въпреки гробната тишина им се счуваха най-различни шумове. Така в бездействие изтекоха безкрайни минути, но никой не идваше.