Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Недосегаеми? — повтори Джулиан с леден глас. — Глупак такъв, бил си с него цял час! Според теб кой е бил Андрю Джордан?
— Това е невъзможно, господин Гуидероне! Този знаеше за пожарите, за фойерверките по Средиземноморието.
— Той ли знаеше, или ти му каза?
— Е, изхождахме от общо разбиране…
— Качвай се в моята кола, Ленард, имаме да обсъдим и други въпроси.
— Наистина не мога, Джулиан. Днес с Марша очакваме гости. Тя е приготвила печено…
— Вечерята може да почака. А нашата работа не може.
Ленард Фредерикс не се прибра за вечеря. Когато госпожа Фредерикс реши, че повече не може да се чака, тя и гостите се заеха с превъзходното печено. И което още повече допадна на Марша, обадиха й се по телефона. Тя вдигна слушалката в салона и чу следните думи:
— Боя се, че забавянето на съпруга ти е неизбежно, мила. Тъй като поставената му задача е поверителна, няма начин да се определи къде или колко дълго ще остане. Междувременно уреден ти е достъп до неговите сметки. Ще получиш конкретни инструкции… Ти си свободна, Марша.
— Никога няма да ви забравя.
— Грешиш, мила. Трябва да ме забравиш. Напълно.
Камерън Прайс скочи от леглото при първия пронизителен звън на телефона в хотел „Блейкс“. Посегна към нощната масичка, но не успя да изпревари Лезли Монтроуз.
— Два часа след полунощ е — рече тя и се прозина. — Дано не ни будят напразно.
— Сега ще разберем… Моля?
— Съжалявам, че те безпокоя, Кам, но искам да си в течение на нещата — каза в слушалката Джефри Уотърс.
— Давай. Какво са последните новини? — тревожно попита Прайс.
— Знаеш, че организирахме двайсет и четири часово наблюдение над онзи Фредерикс…
— Ленард Фредерикс — прекъсна го Камерън, — човекът на Матарезе.
— Именно. Нашите момчета го последвали до Париж, където подвизите му могат да се определят като упражнения по Кама-сутра, но иначе нищо важно.
— И затова ли ми се обади?
— Не бих казал. Парижкият екип се обадил на нашия човек на Хийтроу, за да съобщи номера на полета, с който се прибирал тази вечер. Момчето го забелязало да се насочва към колата си, но изгубило следите му сред множеството коли от летището към града. След като проверило всички други възможни изходи от летището, отишло до дома на Фредерикс. Колата била там, но не и той.
— Това сигурно ли е?
— Абсолютно. Госпожа Фредерикс била искрено учудена, като видяла колата на съпруга си, след което поканила нашия човек да влезе в къщата. Там заварил негов колега от Външното министерство със съпругата си, които му казали, че все още очакват Фредерикс, а пък и недокоснатите прибори пред свободното място на масата го потвърдили.
— Възможно ли е присъствието на това семейство да е уловка, опит да ни заблудят?
— Почти невероятно е, проверихме. И двамата са млади и амбициозни, не биха шикалкавили, още по-малко след нашата намеса. Жената, изглежда, има прекалено игриви очи, но това не е престъпление.
— И никога не е било… Можеш да кажеш задочно сбогом на този тип, Джеф, повтаря се случаят с Джералд Хеншо. Този имаше опасни хобита, а от Матарезе играят твърдо.
— Аз направих горе-долу същия извод. Запечатвам кабинета му; ще го разпердушиним.
— Приятни занимания и ме дръж в течение.
— Как е Лезли?
— Пантера е тя, да добавя ли нещо повече?
— О, я престани — спря го Лезли, като се отпусна тежко назад върху възглавниците.
Когато Джулиан Гуидероне свърна от Странд в Савой Корт, към входа на хотела в тази сляпа уличка, часовниците показваха осем и двайсет вечерта. Широкият лондонски булевард гъмжеше от пешеходци, дебнещи се коли, а малката уличка бе задръстена от таксита, лимузини, ягуари и два ролс-ройса. Театър „Савой“, първият дом на трупата Д’Ойли на Гилбърт и Съливан, привличаше погледа с бляскавите светлини, обявяващи предстоящата премиера. Театралите почукваха обувките си една в друга, гасяха цигарите си, тълпейки се пред остъклените врати с блестящи бронзови рамки. Типична вечер в оживения център на Лондон.
Джулиан се бе допитал до източниците си, разнородна група, съставена от прехвърлили средната възраст мъже и жени, сполетени от различни неблагополучия, с които той се бе сприятелил през годините, прекарани в Обединеното кралство. Наричаше ги моята малобройна армия наблюдатели; никой от тях не знаеше със сигурност по каква причина е необходимо да наблюдават онова, което той им поръчваше, ала бяха благодарни на шанса си, тъй като благодетелят им раздаваше щедри премии, а често и нови дрехи, които да заменят овехтелите. Облеклото бе от особено значение за членовете на групата; то им припомняше неща от миналото, като например сигурната работа и чувството за собствено достойнство.