Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
От предния ден не бяхме хапвали нищо. През целия ден се бяхме крили в един хамбар, свити един до друг за по-топло, неспособни да говорим или да помръднем, насън се стряскахме и се сепвахме, както когато си пребит от умора.
В пет часа беше вече нощ, белезникава снежна нощ. Разтърсих войниците си. Вцепенени от студа и от всичко преживяно, мнозина не искаха да станат, нямаха сили нито да се движат, нито да стоят прави.
Пред нас — поле, мръсно голо поле, над което валеше сняг. Падаха, падаха като завеса белите снежинки, скриваха всичко под тежка замръзнала наметка — плътна и мъртва като дюшек от ледена вълна. Ще речеш — краят на света.
— Хайде, деца, на път.
Войниците гледаха белия прах, който падаше, и сякаш си мислеха: „Стига толкова, по-добре тук да се мре!“
Тогава извадих револвера:
— Ще застрелям първия, който не се покори.
И ето че те потеглиха бавно, като хора с изхабени крака.
Пратих четирима да вървят на триста метра напред, за да разузнават. След тях се точеха останалите — без ред, накуп, изтощени, с неравна крачка. Поставих най-здравите отзад с нареждане, да подтикват изоставащите е щик… в гърба.
Снегът сякаш щеше живи да ни зарови. Той засипваше фуражките и шинелите ни, без да се стопява, превръщаше ни в привидения, сякаш бяхме призраци на мъртви и изтощени войници.
Казвах си: „Никога не ще се измъкнем оттук, освен ако стане чудо!“
От време на време се спирахме за няколко минути заради онези, които не можеха да вървят достатъчно бързо. Тогава долавяхме само лекото плъзгане на снега, почти недоловимото шумолене, което се чуваше от триенето и смесването на всички тези падащи снежинки.
Някои войници се отърсваха, други не помръдваха.
После давах нареждане да тръгнем. Отново вдигахме пушки на рамо и потегляхме с уморена крачка.
Внезапно разузнавачите се върнаха. Нещо ги бе смутило — чули говор пред нас. Пратих шестима войници и един сержант. И зачаках.
Изведнъж остър писък, вик на жена, проряза тежкото мълчание на снеговете и след няколко минути ми доведоха двама пленници — старец и девойка.
Разпитах ги тихо. Бягали от пияни прусаци, които заели къщата им същата вечер. Бащата се уплашил за дъщеря си и без дори да предупреди слугите, я взел и побягнал в нощта.
Веднага разбрах, че са граждани и дори нещо повече.
— Ще дойдете с нас — казах.
Пак потеглихме. Понеже старецът познаваше местността, нае се да ни води.
Снегът престана. Появиха се звезди и стана страшно студено.
Девойката беше хванала баща си подръка и вървеше с неравни крачки, които издаваха тревогата й. Тя прошепна на няколко пъти: „Не усещам вече краката си.“ Като гледах как тая клета женичка се влачи в снега, страдах повече от нея.
Изведнъж тя спря и каза:
— Татко, толкова съм уморена, че не ще мога да вървя по-нататък.
Старецът пожела да я носи, но не успя дори да я повдигне и тя се отпусна на земята, като въздъхна тежко.
Наобиколихме ги. Аз тъпчех на място, не знаех какво да направя, а наистина не можех да се реша да изоставя така човека и момичето.
Изведнъж един от войниците ми, парижанин, когото бяха кръстили Практичния, каза:
— Хайде, другари, ще трябва да носим госпожицата, инак, дявол ни взел, няма да сме французи!
Ей богу, струва ми се, че изпсувах от удоволствие.
— Майка му стара, ето това е мило, деца. И аз искам да помагам.
Отляво неясно се очертаваха в мрачината дървета на горичка. Няколко войника се отделиха и скоро се върнаха с наръч клони, направени като носилка.
— Кой ще си даде шинела? — извика Практичния. — За хубавото момиче, братлета!
И десет шинела нападаха край войника. В миг девойката беше положена върху топлите дрехи и вдигната на шест рамене. Аз бях заел предното място отдясно и, дявол да го вземе, бях доволен, че имам дял от товара.
Потеглихме по-сърцато, по-живо, сякаш бяхме пили по чаша вино. Дочух дори шеги. Виждате ли, една жена стига, за да се наелектризират французите.
Войниците бяха почти изравнили редиците, бяха се съживили, сгрели. Един стар свободен стрелец, който вървеше зад носилката, като очакваше своя ред, за да смени първия другар, който ще се умори, пошепна на съседа си, доста високо, за да чуя и аз:
— Не съм вече млад, но ти казвам, диване такова, че все пак жената и само жената може да ти съживи сърцето!
До три часа през нощта вървяхме почти без почивка. После разузнавачите изведнъж пак се върнаха и скоро целият отряд залегна. Образувахме неясна сянка върху земята.