Жълтите очи на крокодилите

-    И не искаш да ми кажеш за какво става дума?

-    Ще ти кажа, когато отидем за Коледа на Мустик... ще се чувствам по-сигурна там.

-    Не те заплашва нищо все пак, нали?

Шърли се усмихна уморено и вяло.

-    Засега поне всичко е наред.

Марсел Гробз потриваше ръце. Всичко вървеше по вода. Беше разширил империята си, поглъщайки братята Зан, изпреварвайки на косъм германците, англичаните, италианците и испанците, които точеха зъби. Блъфира хладнокръвно и спечели. Сега държеше всичко в ръцете си. Успя и да извади Анриет от фирмата и наскоро нае точно срещу кантората си голям апартамент за Жозиан и Младши. Сградата беше хубава, с портиер, домофон, стаи с високи тавани, лъскав паркет като във Версай и камини. Съседите до един бяха от голямото добрутро: барони, баронеси, един премиер, един академик и любовницата на известен индустриалец. Марсел беше сигурен, че Жозиан ще се върне. Сто на сто. Сто на сто. Сутрин, когато отиваше на работа, се качваше по стълбите на пръсти, движеше се бавно, отваряше вратата и стискаше очи, казвайки си: „Сигурно е тук малката ми гургуличка! С набъбналото коремче и раз-рошена руса коса! Седнала зад бюрото, притиснала с брадичка телефонната слушалка, ще ми каже „господин еди-кой си звъня, господин 'нам кой си чака да си получи поръчката, размърдай си задника, Марсел, по-живо!“ Аз пък няма нищо да й кажа, просто ще пъхна ръка в големия си джоб, ще извадя ключовете от ремонтирания и подновен апартамент, ще й ги подам и ще й кажа да отиде да ме чака там. Да мързелува, да се развлича, да набива говежди котлети и недопечени меса, за да бъде Младши дебело розовобузо бебе, гръмогласно и яко като канара. По цял ден да се излежава на голямата спалня в нашата стая, да нагъва желирани бонбони, тлъста сьомга и зелен фасул заради хлорофила. Остана само да се окачат пердетата в стаята. Да не забравя да помоля Жинет да се заеме с тази работа.“

Изкачваше се по стълбите, лек и свеж. Поднови тренировките и се чувстваше като рибка в планински поток. „И ще й скоча отгоре, ще я грабна в прегръдките си, ще я оближа, ще я глезя, ще й масажирам пръстите на краката, ще я пудря, ще я...“

Тя беше там. Тържествено изправена зад бюрото си. С издаден напред корем. С блеснал поглед.

-    Как си, Марсел?

Той заекна:

-    Тук ли си? Наистина ли си ти?

-    Самата Дева Мария и малката попова лъжичка на топло в корема ми...

Той се отпусна на колене пред нея, притисна глава към коленете й, шепнейки:

-    Ти си тук... Ти се върна...

Тя сложи ръка на главата му, вдъхна аромата на познатата тоалетната вода.

-    Липсваше ми, Марсел, да ти кажа...

-    Ох, душко! Само ако знаеше...

-    Знам. Случайно видях Шавал в бара на хотел „Жорж“...

Разказа му всичко от игла до конец: бягството в луксозния хотел, месеца и половина тъпчене с най-скъпи храни, огромното меко легло, стаята с мокета, който беше тожова дебел, че нямаше нужда от пантофи, поръчките от стаята и келнерите, десетките келнери, наредени в шпалир, в мига, в който слагаше пръст на позлатения звънец.

-    Хубаво нещо е луксът, мили мой Марсел. Хубаво нещо, ама след време започва да ти писва. Все едно и също, винаги прекрасно, винаги най-хубавото, най-доброто, но да ти кажа, ако искаш да знаеш какво мисля, липсват неразбориите, камъчето, дето те препъва, та ги разбирам богаташите, когато разправят, че в душата им е празно... Един ден, когато щях да се кача в стаята си за по петстотин евро на нощ, зърнах Шавал на бара, ошашавен от малката Ортанс, която го била подлудила. Той ми каза за твоя бляскав удар и всичко ми стана ясно, просветна ми! Защо се пазеше толкова от Клечката за зъби, от мен, от моето положение... Разбрах, добрички ми дебеланко, че ме обичаш, че градиш империя за Младши. Сърцето ми се обърна и си казах: връщам се при Марсел!...