Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Тя ги погледна. Чудех се дали бе разбрала. За миг си помислих, че ще каже нещо, но тя се протегна и хвана Брандън за ръката.
— Всички трябва да тръгвате — рече отсечено и се наведе, за да прокара ръка през разчорлената му коса. — Става късно, а и разбрах, че може да има някакъв малък проблем с настаняването в църквата.
Според списъка на „Архитектурните забележителности от национално значение“, църквата била построена през хиляда седемстотин и някоя си година. Представляваше почерняла от времето, прилична на тъмница сграда със свое малко, разпиляно гробище отзад. Намираше се на стръмен и тесен селски път. Пристигнахме мокри и схванати от подгизналите седалки на колата на Франсис. От двете страни на пътя, сякаш беше някакъв селски празник или вечер за игра на бинго, се редяха автомобили, леко килнати встрани в затревената канавка. Ръмеше сив, ситен дъждец. Паркирахме близо до кънтри клуба, който бе малко по-надолу и останалите около четиристотин метра изкачихме мълчаливо в калта.
Храмът бе потънал в сумрак, но щом пристъпих вътре, бях заслепен от блясъка на свещите. Когато очите ми привикнаха, видях метални фенери, лепкави каменни плочи и цветя навсякъде. Сепнах се, като зърнах, че една от аранжировките бе оформена с помощта на тел във формата на числото 27.
— Мислех, че беше на двадесет и четири — прошепнах на Камила.
— Не — отвърна тя, — това е номерът му в отбора по ръгби.
Църквата бе препълнена. Огледах се за Хенри, но не го видях. Зърнах човек, който ми заприлича на Джулиан, но, когато се обърна, разбрах, че не бе той. Известно време стояхме така — скупчени и объркани. Покрай задната стена бяха наредени метални, сгъваеми столове, за да могат да се настанят всички, но някой забеляза една полупразна пейка и ние се насочихме към нея: Франсис и Софи, близнаците и аз. Чарлс не се откъсваше от Камила и съвсем очевидно бе изперкал от страх. В храма витаеше кошмарна атмосфера на покаяние и обреченост, което изобщо не му помагаше. Той оглеждаше всичко с неприкрит ужас, а Камила го хвана за ръката и се опита да го избута надолу по пътеката между столовете. Марион бе отишла да седне с някакви хора, дошли направо от Хампдън, а Клоук, Брам и Руни просто се бяха изпарили по пътя от колата до църквата.
Службата бе дълга. Пасторът бе взел своите универсални, а според някои и леко безлични цитати от проповедта за любовта от Първо послание до коринтяните от апостол Павел. („Не ти ли се стори, че текстът бе много неподходящ?“ попита после Джулиан, който притежаваше потискащото виждане за смъртта на езичник, съчетано с ужаса от неопределимото.) След пастора говори Хю Коркоран: („Той бе най-добрият малък брат, който някой може да има“.)
А после излезе старият треньор по ръгби на Бъни, жизнерадостен и напорист тип, и надълго говори за обединяващия дух на Бъни. Разказа вдъхновяваща история за това как покойният спечелил изгубената игра срещу един особено труден съперник от „долен“ Кънектикът. („Разбирай «черен», прошепна Франсис“.)
Завърши историята, като направи театрална пауза и се загледа в аналоя, а после впери поглед напред.
— Не знам почти нищо за рая. Работата ми е да науча момчетата да играят играта, при това да я играят добре. Днес сме се събрали, за да почетем едно момче, което преждевременно напусна играта. Но това не значи, че когато е бил там, на игрището, не е дал всичко от себе си. Това не значи, че не беше победител — последва дълга, изпълнена с напрежение пауза. — Бъни Коркоран — продължи той пресипнало — бе победител.
Някъде от средата на събралото се множество някой нададе дълъг и протяжен вой.
Не помня да съм виждал толкова бравурно изпълнение, освен на кино („Кнут Рокне, Ол-Американ“170). Когато седна, половината от присъстващите бяха облени в сълзи, включително и самият треньор. Никой не обърна внимание на последния, който щеше да говори. Беше Хенри, който се изкачи до аналоя и прочете едва чуто и без никакъв коментар едно кратко стихотворение от А. Е. Хаусман171.
Стихотворението се наричаше „Сърце ми жал не ще да пусне“. Не знам защо избра точно него. Знаехме, че семейство Коркоран са го помолили да прочете нещо и предполагах, че са му се доверили, защото ще избере нещо подходящо. Толкова лесно щеше да му е да избере друго, за Бога, макар и нещо, което всеки би си помислил, че ще избере, например от „Лисид“ или Упанишадите, или друго, но не и това стихотворение, което Бъни знаеше наизуст. Той много обичаше сантименталните, изтъркани стихове, които бе научил в гимназията, като „Атаката на леката кавалерия“172, „В полетата на Фландрия“173 и още много странни, сълзливи поеми, чиито автори и заглавия дори не знаех. Ние, останалите, бяхме сноби, когато ставаше дума за подобни неща и смятахме тези му предпочитания за срамни и сродни с предпочитанията му към „Кинг Донс“ и „Хоустес Туинкис“174. Твърде често бях чувал Бъни да изрича това стихотворение на Хаусман на глас — със сериозен тон, когато бе пиян и с лека подигравка, когато бе трезвен. В мен строфите се бяха запечатали с интонацията на гласа му. Може би именно поради тази причина, когато ги чух тогава, произнесени с академичния и монотонен глас на Хенри (беше ужасен четец), там, сред капещите свещи, течението, което караше цветята да потреперват и ридаещите наоколо хора, те ми причиниха кратка, но и толкова мъчителна болка, като онези странно научни японски изтезания, настроени така, че да предизвикват възможно най-голяма болка за най-малко време.